петък, 20 ноември 2009 г.

Рилски метох Орлица "Св Св Петър и Павел"

Църквата Св Апостоли Петър и Павел в метоха Орлица, принадлежащ на Рилския манастир ,е възстановена и декорирана с фрескоживопис през 15-ти век .Три основни източника дават информация ,за тези събития.Това са два ктиторски и строителни надписа от 1478 и от 1491 година ,а така също и "Рилската Повест" на книжовника Владислав Граматик.

Единия надпис го намерих с триста зора и го предоставям незабавно и веднагически :



,ама другия ,който е в преписа на Неофит Рилски не мога го намери и засега ... на него няма да се спираме ... вероятно се намира в произведението :

Неофит Рилец. “Описание болгарского священнаго монастиря Рыльскаго”. София, 1879.





Най вероятно е църквата да е построена по време на игумена Давид (1463-1469).

Този Давид е син на крупнишкия епископ Яков и има още двама братя Йоасаф и Теофан ... За тях Владислав Граматик пише ,че били българи от с. Граница Кюстендилско ... Епископ Яков се поминал на 2 октомври 1446 година, а синовете му отишли монаси и със свои средства ,дарения ,и усилия успели да въздигнат западналия Рилски манастир.Именно те са тези ,които издействали от султан Мехмед II Завоевателя мощите на Св Йоан Рилски да бъдат пренесени от Търново в Рилския манастир





След това, през 1478 година свода на църквата е бил украсен със стенописи ,и по-късно през 1491 год. цялата църква е била изографисана ,по време на игумена Теокист с дарение от крупнишкия епископ Яков II ,също така дарител и на стенописите в църквата " Св .Димитър" в Бобошево от 1488 год. ,за което можем да прочетемв ктиторския надпис от същата църква тук:





Другият извор е Владислав Граматик, книжовник от 15 век.

Рилската повест е разказ в който е описано пренасянето на мощите на св. Иван Рилски от Търновград през Средец до Рилската обител. В това произведение се разкриват редица елементи от обществения живот в българските земи като например запазването на немалък брой болярски християнски семейства в главните градове на тогавашна България - Търново, Никопол и София.

Но да видим все пак какво пише в това произведение ....



...”Изконният враг на човешкото спасение и противник на смирението, проклетият дявол, който някога се бе опълчил срещу създателя на всичко и заради надменността си бе смъкнат и предаден на адския мрак и който сам стана мрак поради лукавата си прищевка, навсякъде предизвиква постоянни войни и смутове. Като видя толкова преславните и предивни знамения и изцеления, които дълго време ставаха при ковчега на преподобния и главно поради злопаметност и вражда, като се озлоби против преподобния много повече, отколкото в началото, той биде обхванат напълно от лют гняв и от горчива завист. И при това, като не можеше да го търпи, той тутакси прибягна до своите обикновени и пагубни войни.

След това, като се измина немалко време и когато властта на гръцкото царство отслабна, дори съвършено се изтощи, по попущение на бога и по неузнаваемите му предопределения, измаилтянският народ [съвсем неочаквано] нападна всички източни и южни страни в Азия, [които бяха под гърците], и ги завладя, па достигна и в Тракия и си я подчини.

След като поразиха напълно сръбските войски, които бяха тогава в Тракия, при така наречената Марица, измаилтяните веднага се опълчиха срещу сръбското господарство. И стана жестоко сражение в местността, наречена Косово. Всред боя загина и лютият насилник, който ги предвождаше. Той твърде скоро получи достойна отплата заради своето безбожие, сиреч страшно и непристойно изпусна варварската си [и нечестива] душа: всред боя той неочаквано бе лишен от живот от сръбски воини. И така, прочее, когато грехът надделя – уви, поради нашите престъпления! – сръбската земя падна под властта им.

Малко след това те завладяха и българските области, подобно на някое слабо гнездо, заедно с оня чуден град, в който лежаха чудодейните мощи на чудотворния отец. Войската се нахвърля пак буйно и безбожно, като всеки ден и във всяко време извършваше чести опустошения и кръвопролития. Никои не можеше да се противопостави по никакъв начин на страшния им пристъп. В бойните сражения навсякъде те превъзхождаха всички и им нанасяха сияйни победи. Благодарение на всичко това и тяхното пагубно зло навсякъде се разпространи и се наложи.

Напълно запустяха много области и села, заедно със светите манастири и с божествените храмове, унищожени от огън.

Тогава се събори и съвършено запустя и пресветата обител на богоносния отец, която е в Рилската пустиня – където преподобният, когато беше жив, прекара страдалчески и постнически, безплътен и ангелски живот – и която отпосле много добре и благолепно издигна и създаде от основи за прослава на бога и в чест на преподобния, прочутият кесар Хрельо, който прие иночески образ под името монах Харитон.

След дълго време, когато престанаха военните сражения, които по-преди ставаха по българските земи, и когато общественият живот потече пак спокойно, явиха се едни мъже миряни. Те бяха благочестиви и благородни по потекло, а по народност – българи. Те живееха край Кюстендил, в едно село, което отстоеше от него на две поприща и нещо [и което се наричаше Граница]. Те бяха украсени със свещенически сан и при изпълнение на службата си заставаха пред бога, подобно на онзи Захарий в древността, който е баща на Предтечев. Богу те принасяха безкръвни жертви заради себе си и заради людските прегрешения.

Когато изпратиха при бога своите съпруги, те напуснаха мирския живот, като се натовариха със сладкото Христово бреме. И бидейки обхванати от голям страх от бога, заселиха се в Рилската пустиня [в гореказаната обител на преподобния, която беше тогава пуста и необитаема, както се каза по-ра-но]. Те станаха образ и пример на добродетелен живот за всички, които дойдоха след тях. Те постоянно се упражняваха в труд и подвизи, в голямо търпение, в молене и пеене, в пост и в четене на божествени книги и в други подобни, които сега нямам време да опиша – за това е необходима друга, по-тежка работа.

Те бяха трима на брой и братя по плът. Те бяха синове на блаженейшия епископ в Крупник кир Яков, който със свидетелствуването си в онова време твърде добре опази словесното стадо Христово. Единият от тях по име се наричаше Йоасаф. [Още отначало той заемаше първо място помежду им.] Вторият се казваше Давид, а третият – Теофан.

Както се каза, тримата дойдоха в гореспоменатата пустиня, защото искаха да се поселят в нея. При това те дойдоха не едновременно, нито пък заедно, а късно един след друг. И понеже намериха всичките манастирски здания съвършено съборени и разрушени освен единствената църква и кулата, те, подпомогнати от бога, тутакси пак въздигнаха всичките от основи. И те съвършено ги поправиха и изградиха, и благолепно ги украсиха, като положиха за тях много труд и грижи и като сами изхарчиха средства. Ала това те извършиха не сами и не само

със свои средства и със средствата, що притежаваше цялото братство от целия манастир, но и с пожертвуванията на някои боголюбиви мъже и преди всичко с настояването и помощта на благочестивия господин и нов ктитор на светата обител, кир Георги, който хубаво и много изредно набави всичко, от което се нуждаеха манастирските здания. [Тяхното изящество и тяхната украса, подобно на някой силен магнит при вида на желязото, подтикват и сега към боголюбива ревност не само мнозина местни жители от тамошната област и съседните й страни, но вече и от далечните. Те идват там с най-голяма ревност и със силна вяра и свръх силите си поднасят на светата обител от онова, що имат. А след като получат благословение и най-голяма полза там, особено когато се празнува денят на светеца, с радостни души и с най-голямо веселие се завръщат пак по домовете си.]

Когато те вършеха всички тия неща и други подобни на тях и се трудеха, и работеха и за още повече по изграждането на манастира, [та за тях започна да се говори навсякъде из околността], внезапно достигна до тях една неочаквана, но много радостна вест. И като огласи слуха им с истината, тя изпълни душата им с множество наслади и с духовна радост.

Един свещеник по име Яков, който беше протопоп на Филиповия град, в Тракия и който имаше голяма вяра и любов към преподобния отец и пустинен светилник Иван, когато дойде при тях в манастира, им разказа за чудотворния ковчег на преподобния: че дори още лежал [от много години] в Търновската архиепископия, [покрит някак и неизвестен], и че [напълно] бил достъпен [в това време за външните]. Той казваше още и това, че сам го е видял, когато ходил там със своя митрополит [и с немалко други с него] по някаква работа и когато се поклонил на свещените мощи на преподобния, и че си изпросил от тамошните свещеници една частица от тях за благословение.

Като чуха това, тогавашният предстоятел на обителта, честнейшият йеромонах кир Давид, и останалото во Христе братство много се зарадваха от душа и най-грижливо го разпитаха за това. Йоасаф, който им беше пръв игумен, който най-напред постави у тях начало и основа на добродетелите и който по плът беше най-стар брат на тогавашния (предстоятел), беше вече заминал при господа, като замени временния с вечния и нетленен живот.

Но ето че след малко време и друг вестител дойде при тях и им разказа същото. Също така и той рече, че бил по някакъв случай в Търново и че с очите си видял чудотворния ковчег на светеца и че узнал всичко за него.

Обаче те все още не бяха напълно убедени в това. Даже и да беше то истина, те не можеха напълно да повярват, защото дотогава дори не бяха слушали, нито пък бяха разбрали, че ковчегът на преподобния тогава наистина бе в Търново. Въпросът беше предаден на дълбочините на забвението поради това, че беше се изминало много време и най-вече поради неуредиците и метежите, които бяха станали в града през времето, когато нахлуха в него варварите. Те мислеха, че бог го предал в ръцете на врага поради нашите прегрешения и всичко свето и ценно, що се е намирало у него, било неочаквано разграбено и отнесено другаде; тогава и [ковчегът] е бил отнесен някъде.

И тъй като не можаха, както се каза, напълно да повярват на донесението и като искаха да се осведомят за него, дали то е истинско, веднага пратиха едного от тамошните манастирски братя, който познаваше оная земя. Те му поръчаха да се осведоми за всичко и сам да види мощите на преподобния, та когато се завърне оттам пак при тях, да им разкаже подробно, какво е видял и какво е научил.

Прочее, така и стана. Пратеникът, като се осведоми най-подробно за всичко, съгласно поръката, и като се завърна скоро при тях и им извести, че всичко това е истина, с голяма бързина и ревност (братята) тутакси съобщиха за това на благочестивата царица госпожа Мария, [която беше дъщеря на благочестивия деспот Георги, сръбски владетел в ония времена, а жена на великия и самовластен амир Мурад, който от древните най-много се прослави с множество войни и бойни победи]. Тогава тя живееше на село. В него тя си имаше и жилище, което отстоеше на немалко стадии южно от град Серес.

Вкупом те я молиха и убеждаваха да се погрижи да се пренесат от там свещените мощи на преподобния в светата му обител в Рила, като казваха, че за това тя ще получи от бога голямо възмездие на небето.

Като ги изслуша и като биде обхваната душата й от още по-голяма обич към бога, тя се преклони пред молбата им и се погрижи по-скоро да се осъществи желанието им. В удобно време като се яви пред самовластния велик амир Мохамед, който управляваше тогава царския скиптър, и като му говори за това, понеже пред него имаше голяма и силна смелост, тя получи исканото, без да се измами в надеждата си.

И като получи от царската власт писмена заповед до търновския съдия, за да им се предаде с най-голяма бързина исканото, тя, [след като се завърна от столицата в жилището си на село], ги повика при себе си и тутакси им предаде заповедта.

Щом получиха заповедта, най-усърдно и с голяма бързина се завърнаха в манастира. И като се свика събор, по общото решение на цялото братство и по заповед на игумена бидоха отредени и изпратени за Търново, които щяха да отидат за светеца. Поименно те бяха тези: йеромонах кир Теофан, йеромонах кир Варлаам, брат Келасий, пресвитер Йоан от Белчин и някои други. [В тази важна служба те се предвождаха от йеромонаха Теофан, който беше същински по плът брат на тогавашния предстоятел на светата обител и втори след него попечител на всичко, що се отнасяше до манастира. Той беше надарен богато с всички способности и познаваше Свещеното писани. С постническите си подвизи и със силата на ума си особено пък превъзхождаше тези, които бяха в манастира. А оттук пък е явно, че той надвишаваше останалите и по други добродетелни качества на примерни монаси.]

Когато пристигнаха пратениците в царствения български град Търново, [настаниха се вече да живеят там, гдето светецът лежеше.

Но като узнаха причината за тяхното идване градските първенци, по повод на това, повдигнаха у населението немалка глъчка и голям метеж. То се караше и спореше с тях. То не искаше по никой начин да им позволи да изнесат светеца от града и всячески се грижеше да ги изпрати у тях си празни и без успех. И понеже прението и несъгласието между двете страни по този въпрос вече стана много голямо, почти цели три дни, а крамолата достатъчно обхвана и другите люде, дори проникна до онези, които решават тези работи, двете страни взаимно се съгласиха да отидат при градския съдия, за да разреши той веднага прението за мощите].

Тогава монасите връчиха на съдията царското писмо, което му заповядваше да предаде най-скоро на пустинните мъже пустинния светилник Иван. И съдията веднага им предаде в ръцете желаното от всички съкровище, с което нищо не може да се сравни на света [ – всечестния ковчег на богоносния отец]. И така крамолата съвсем се прекрати, а спорът между двете страни напълно се разреши.

А монасите тутакси получиха с голяма почит и радост свещения ковчег на преподобния и обвиха мощите в най-чисти покривки и ги поръсиха с благовонно миро. И [без да се бавят ни най-малко в града], на следния ден, след като натовариха ковчега на светеца на муле, заедно излязоха из града и тръгнаха за дома си. От гражданите никой не ги съпроводи, освен неколцина от бедните, както и от иноците.

В шестия час от тоя ден стигнаха до една река, от тамошните люде наричана Росита, [която не отстои много от града]. Реката беше много придошла и беше изпълнила цялото си корито [та по никакъв начин никой не можеше да я премине поради нейната буйност и стремителност]. Те бяха завладени от силна скръб заради това, гдето не могат да преминат реката. И докато стояха в недоумение, ненадейно из ковчега им се показа един благоуханен дим и изпълни околността на два часа разстояние. Тогава те се осмелиха, нагазиха в реката и водими от молитвите на светеца, безвредно я преминаха и продължиха своя път радостни и весели.

[Но когато наближиха град Никопол и щяха вече да влязат в него, срещна ги на две поприща вън от града, заедно с други боляри, някой си велможа Богдан жупан. Той беше много христолюбив и с голяма вяра в светеца. Всички влязоха заедно с него в града, отидоха в палатите му и внесоха в неговия молитвен дом ковчега на светеца. Там имаше много запалени свещи, дим от благоуханен тамян и други аромати. След това, като извършиха божествената служба на светите тайнства на Христа бога, те влязоха в църквата на името на светеца и пак се върнаха в дома, гдето бяха удостоени с голямо внимание и ги чакаше готова трапеза, изпълнена с всичко в изобилие. Тук се събра почти целият град с жените и децата и малки, и големи, радващи се и пеещи божествени песни. А дивният велможа, заедно с гологлавите си слуги, се разпореждаше и не пожела никак да седне на стола си дори до четвъртия час на нощта. И едва когато веселието се привърши, всеки от тях отиде у дома си.

На заранта пък, когато станаха и изпяха обикновените песни и приготвиха всичко за път, зачуха пак глъчка и шум: целият град вече се беше стекъл, за да изпроводи светеца. И пак, както по-рано казахме, от ковчега на светеца се появи силно благоухание, което не престана да се разнася оттогава и деня, и нощя. След това гореспоменатият велможа, като обсипа с почит и дарове носителите на ковчега на преподобния и ги снабди обилно с необходимите за път неща, а те поставиха на съответната носилка светеца, заедно с останалите боляри ги изпроводи чак до реката Осъм. И всеки от тия, след като прегърна там ковчега на светеца и го обля с множество сълзи и се сбогува с тях, всички се отправиха за у дома си, като поглеждаха от време на време към другите.]

Като пътуваха така, славейки бога, след няколко дни стигнаха в славния град Средец и внесоха ковчега във великия храм на светия великомъченик Георги, гдето лежи и светият крал Милутин, наричан Бански. И там, понеже двамата светци бяха на един одър и издаваха двойно благоухание за почуда на всички, тутакси се стече при тях целият град със свещи и кадила. Вече на другия ден иноците решиха да съобщят в манастира за своето пристигане заедно със светеца, като изпратят по едного от служителите си писмо със следното съдържание: "До честнейшия между свещеноиноците йеромонах кир Давид, наш отец и игумен на светата обител на преподобния и богоносен наш Иван Пустиножител и до другото братство во Христе – от най-малкия между иноците Теофан заедно с братята.

Радвайте се в господа! Нека ви бъде известно, че носейки със себе си всечестния ковчег на преподобния, излязохме из европските земи, [във всичко добре подпомагани от божията благодат и от вашите молитви]. Сега сме в град Средец и тук ще престоим пет или шест дни, след което ще тръгнем за манастира. Нека вашата светост се погрижи да излезе да посрещне светеца с подобаващата се чест. – Молете се за нас!"

След като изпратиха пратеника, иноците си отпочиваха през шестте дни в града, както вече се рече. През това време всички ги славеха и почитаха.

А една жена от тамошните богаташки, ктиторица, направи на светеца ковчег от негниещо дърво на цена сто пенези. И след като положиха светеца в новия ковчег, ктитор Георги, мъжът на жената, даде шест златици, та купи скъп покров, за да покрие ковчега на светеца.

Като дойде самият ден и вече се извършваше обикновеното утринно славословие, гражданите узнаха, че те ще си заминат заедно със светеца. Тогава всички, с жените и децата си, се събраха в църквата и помежду си решиха свещениците в светите си одежди и със свещи и кадила да изпроводят светеца. Но някои от народа не позволяваха и казваха: "Боим се от завистта на агаряните; може нещо неочаквано да ни напакостят." Този съвет се понрави на всички. И така, като дигнаха светеца, народът потегли: мнозина, по-избрани мъже – на коне; други – пеша, а по-голямата част с жените и децата – боси.

Когато стигнаха на четири поприща вън от града, те се притекоха със сълзи и стенания, целуваха ковчега на светеца, както си беше на носилката, и казваха: "Отхождаш си от нас, дивни отче, а нас оставяш пак сироти, както преди!" И като се биеха в гърдите, те се връщаха назад.

А велможите, заедно със свещениците и иноците, отидоха До местността, наричана Лещница. И като ги нагостиха там и се простиха с тях по обичая, върнаха се. Но някои от тях заминаха с другите чак до манастира. Оттам нататък почнаха да носят светеца на раменете си, като го снеха от съответното муле, което го носеше.

Като се научиха за пристигането на светеца, жителите от околните места се събраха при реката, наричана Герман, в едно село, далеч от манастира на ден и половина път, и там го очакваха.

Заедно с братята като узна и игуменът, че светецът се приближава, дигна се с подвластните нему свещеници и дякони в манастира, взе свещи и кадила и тържествено го посрещна в гореказаното село при реката. На това място престояха един ден и една нощ, за да си отпочинат. А на заранта, като запалиха свещите и кадилата и като извършиха молебствие, игуменът със свещениците си взе мощите на светеца и тръгна пред ковчега, като се радваше и пееше, както в древност богоотецът Давид пред скинията. И заедно с целия народ така вървяха дори до голямата планина.

Когато стигнаха до подножието на планината, игуменът поръча да седнат да закусят, да не би някои от глад да изнемогнат. И така, народът наляга по зелената трева, както някога било при чудесата на моя Христос. А много народ се беше на-събрал на това място! И за спомен на светеца поставиха знак там, където и досега всяка година на тоя ден народът от тази местност празнува паметта на светеца.

След това, като станаха оттук, стигнаха манастирския метох, наричан Орлица, в църквата на Светите апостоли; някога нея с усърдие беше издигнал от основи на това място самият тогавашен настоятел на манастира – кир Давид. На следния ден беше празникът на върховните апостоли Петър и Павел. Заедно с народа като празнуваха и като почетоха деня, отправиха към бога благодарствена възхвала.

На заранта, 30 юни, след като стана, пак игуменът, със свещениците и с епископа кир Йосиф, който също му беше роден брат, взе ковчега и го понесе, пеейки "Господи, помилуй", а народът вървеше пеша отподир, чак до самия мост, що е над метоха. Тук някои от народа, като взеха светеца, окрилени от бързоходната лекост на божествения дух, скоро станаха невидими за другите, защото те тичаха по-силно от бързите елени в от летежа на орлите. Сякаш не те носеха светеца, а той ги носеше невидимо. Но това чудо бе последвано от други чудеса. Някои се качиха на коне и се втурнаха по тях, като ту възхождаха нагоре, ту се спускаха надолу, ала не можаха нито да настигнат светеца, нито пък с очи да го видят. Зачудени много от това, що видяха, мнозина завикаха: "Какво ли ще бъде това дивно и преславно чудо!" А мъжете, които носеха светеца, с мъка едва успяха да удържат ковчега, за да дочакат там конниците и изостаналия народ.

Като се вдигнаха пак оттам и като изминаха нещо около половина поприще от това място, ето че изведнъж бяха посрещнати с икони и хоругви от братята, които бяха останали в манастира, в местността, наричана Върбица, по-долу от сливането на двете големи реки – споменатата вече Рила и така наречената Илийна.

И като се събра там заедно манастирското братство, запяха божествени песни, целуваха светеца, целуваха се и един друг взаимно. Оттам всички вкупом отидоха в манастира, внесоха светеца в църквата и с големи почести и псалмопения го положиха на мястото, което беше предварително приготвено за него в нея, в 6977 [1469] година, индикт втори, 30 юни. [И до днес от неговите честни мощи, които почиват там, извира вечнотекущият поток на безвъзмездното изцеление за онези, които с топла вяра прибягват към тях!]

А след като извършиха всенощното бдение и чествуваха деня, отредиха щото занапред всяка година на 1 юли, заедно с почитането паметта на светите безсребърници Козма и Дамян, да се извършва бдение в обителта на преподобния и тържествено да се празнува възвръщането на честните мощи на свети Ивана. [Така също, отредиха да му се пее и параклис в четвъртък всяка седмица.]

След това те уведомиха благочестивата царица госпожа Мария за светеца и за светото шествие по пътя. Като прочете писмото и като узна за пристигането на светеца, тя много се зарадва заедно със своите благородници и им написа благодарствено писмо, казвайки: "Благодаря на моя господ бог, че в наши дни се възвърнаха мощите на светеца." Там тя предаде на пратеника и скъп покров, за да бъде поставен върху ковчега на светеца за прослава на бога, в чест на преподобния и за нейно всегдашно възпоминание.

Прочее, тия неща така се случиха със светеца отначало, та дори до днес. Откакто бидоха пренесени свещените мощи на светеца от Средечката митрополия в Търново от българския цар Асен, до тази година има 274 години. През нея година светецът извърши различни чудеса. Също и във възпоменателния ден на светеца [оздравяха] мнозина, които, мъчени през дванадесет и повече години, боледуваха от нечисти духове. Също така оздравяха и някои жени, които по неволя са напуснали мъжете си, и се завърнаха при тях. За слава на бога, такива изцеления и досега върши светецът на ония, които отиват при него с вяра.

И тъй, така бе пренесен от преславния град Търново и от Загорската земя в славния манастир, който се намира в Рилската пустиня, предостойният за похвала наш отец Иван – наистина велико светило за целия свят, стена и основа на вярата, красота на пустинята и украшение на монашеството.

И това бог извърши някак чинно и той съизволи то да бъде така, та чрез пристигането му и западните български земи пак да се осветят и да се напътят към добро”.....



Надписът от 1478 година ,който в сегашния си вид говори ,за строителството на църквата в същата година е в противоречие със сведенията от този средновековен автор, според чиито сведения както виждаме метоха ,а и църквата са съществували преди връщането на мощите на Св Йоан Рилски в Рилския манастир ,съответно преди 1469 год. Метоха „Орлица” е мястото, където през 1469г. е пренощувала тържествената процесия с мощите на Св Йоан Рилски, пренасяни от Търново обратно в манастира.

Надписа е в противоречие и с още един средновековен извор.Метохът се споменава и в Хрисовула на Рилския манастир от цар Йоан Шишман с име “Орлица – метох монастирски". И от тук следва ,че е стар поне от 14 – ти век от времето на Грамотата ... Ето го и текста :


..."Нещо благочестиво и много приятно и похвално за всички христолюбиви царе е това да обичат и да имат горещо желание към светите и божествени църкви, в които са изписани образите на Богочовека и на неговите светии. Защото царят се украсява с венец, с многоценни камъни и бисер, но също така и с благочестие и вяра към Бога и с почитание към светите Негови църкви.
Поради това и моето царство, което владее по помазание от Бога и по апостолско предание престола на светопочиналите царе, и заради благочестиво християнство и топла обич към Бога и почитание към светите негови църкви и към божествения Негов образ, и към всичките негови светии, но най-много за обновление, помен и милостиня на светопочиналите първопрестолни царе на българския престол, заради всичко това и моето царство, като узна за този закон и предание, благоизволи царството ми да дарува това благообразно и всенастоящо златопечатано слово на моето царство на манастира на царството ми на светия отец Иван Рилски, който се намира на мястото, наречено Рила, за всички негови села и за всички негови метоси, за всички владения и правдини, сиреч нови и стари.
А това са селата на светия отец Иван Рилски: селищата Варвара, Чрътов дол, Кръчино, Бъдино, Дриска и Гаган, което е планина; Орлица, манастирски метох до Бруждим, на височината Лохотница и низ Лохотница в Рила, и въз Рила у Бруждим. Освен това също и намиращите се отдясно на Царев вир, на Богородична църква, та на свети Прокопий на двата камъка и низ Рила до Варвара, та на свети Илия, та на Габровец и покрай брега на свети Георги, и на свети Архангел, та на Дриска и до крепостта пак отново нагоре над Царев вир нивите и лозята са манастирски. Но освен това и Ломница с Крушевица и Арменица, нивите, които са над село Пъстра въз Рила, и това всичко е манастирско. Също така село Бъзово, село Дебър, Абланово, Пъстра село Гнидобрадско и Разложките попове, село Лешко, село Селище, село Дренов дол, градище Церово, село Долене, Градечница с людете по име, поп Тодор с децата си и с рода си, Петър Теодосов с братята си и всички правдини на това място. Също и средната планина, отгдето изтича Рила, та на Злана, та на Лепшор, така също с река Илийна, догдето се слива с Рила, и от Лепшор на Комаревски връх, та на Камен връх, та на Царев връх, та на Шипочен, на манастирския метох и отдясно на град Стоб в Рила и низ Рила - в Струма, и въз струма до Германщица, и въз Германщица до Българино, и въз Българино, та на Песи прескок, и на Агупови колиби, и на Шаак, и на Рибното езеро, и на Прекуковица, та пак на планина Рила. И над всички тези [земи] да има неотемлима власт този пустинножител Иван Рилски при показ на това златопечатано слово на моето царство.
Към тези още и това: гдето се намират селища или сенокоси, или воденици или места за воденици, или [рибо]ловища, или лозя, или ниви, или каквито и да е било владения, които принадлежат на тези селища и тези люде, намиращи се под властта на този манастир на моето царство, над всички тях да има неотемлима власт този манастир "Свети Иван" на царството ми.
Моето царство с чисто и ясно опущение отпуща и освобождава всички люде и всички села на този манастир на моето царство, та да не смее да ги безпокои никой - сиреч севасти, практори, примикюри и алагатори, нито съдии, после нито перпираки, нито житари, нито винари, нито десеткари пчелни свински и овчи, нито аподохатори, нито [коми]си [?], нито стратори, нито сенари, нито митати, нито пък карагуяри, нито кучкари, нито градари, нито варничи, побирчии и находници, нито някой друг от всичките боляри и работники царства ми (служители на царството ми), велики и малки, нито да бъдат изпращани по всяко време за всякакви данъци и служби на царството ми, никой от тях да не смее да безпокои людете на светия отец, нито техните ниви, които имат в полето и които са в планините, нито да взема за служба някой негов човек, нито техните работници, нито от техните зевгари да се вземат ангария, нито коне, нито добитък. Към това също и следното: никой от тези да не смее чрез насилие да влиза в селата и при людете на този манастир на царството ми и на светия отец, за да взима силом хляб, нито да убива птици, нито дори нога да сложи в двора им, но всички да бъдат прогонвани и да отстоят далече при показа на това златопечатано слово на моето царство. Също така и градът Стоб никак да няма власт над манастирските люде, нито над техните владения, нито дори на косъм. Към това още и следното: ако някой от манастирските люде начене да ходи със стока за своя търговия по цялата държава и област на моето царство, нека купува и продава свободно и без да бъде възпрепятствуван от някого при показването на това златопечатано слово на моето царство и да не му се взема кумерк, нито диавато, нито нещо друго. Към това още и следното: ако в манастирската област са дава някакво аерико, този манастир на царството ми на светия отец да взема всичко в изправност, а никой друг от тези да няма власт и да взема тварико [?]. И така да пребивава този манастир на моето царство "Свети Иван пустинножител" с всичките си имения, които изредихме по-горе, свободно и без да бъде обезпокояван от някого, догдето слънцето сияе на земята и докато живее моето царство.
След като моето царство видя така устроената красота и чиста свобода на този манастир на царството ми и цялото му достояние от прадеди и деди, от родителите на царството ми - светопочиналия цар Асен и цар Калиман, от всички български царе прадеди, деди и родители на моето царство и като видя тази свобода царството ми, дадох на този манастир на царството ми това благообразно и всенастоящо златопечатано слово, когато дойдоха людете на този манастир в земята на царството ми в Средец, да не може никой да ги насилва нито на косъм, но да са свободни по повеля на моето царство на всичките му правдини и за всяко негово достояние, сиреч ново и старо, с всички свои достояния да пребивават свободно и необезпокоявани от нищо.
Обаче и след смъртта на моето царство, когато Господ-Бог, вечният цар, благоизволи и постави на моя престол било възлюбления син на моето царство или [някого] от братята и сродниците на моето царство, то той да не размисли да отнеме нещо или да наруши, или да потъпче това дарение на моето царство, но още повече да поднови, потвърди и придаде, както е добре да правят православните царе. Който ли пък от тях се опита, наруши и отмени това златопечатано слово на моето царство и отнеме нещо от писаните тук и начене да безпокои людете на този пустинножител отец Иван Рилски, то тогава Господ-Бог да изпита чрез праведния свой съд, да бъде съпричастен с предателя Господен Юда, проказата на Гнезия да наследи и за противник да има светия отец тук и в бъдния век. Амин.
За това прочее бе дарувано на този манастир на царството ми това благообразно и всенастоящо златопечатано слово, за всякакво явно утвърждение и чиста свобода. Писа и подписа царството ми с обичайния царски подпис в годината 6887 [1378], индикт 2, месец септември, ден 21" ...

ИВАН ШИШМАН, В ХРИСТА БОГА БЛАГОВЕРЕН ЦАР И САМОДЪРЖЕЦ НА ВСИЧКИ БЪЛГАРИ И ГЪРЦИ †

Снимката е от Уикипедия .... текста и той ... някой път е и полезно родното Уики ...

В този ред на мисли ,ако метоха от Грамотата е идентичен с настоящия съществуващ днес на това място метох ,наименованието на средновековната магерница с името ХРЕЛЬОВА ,добива смисъл и това значи ,че явно Протосеваста Хрельо, обновителя на Рилския Манастир е спомоществувател и на строителство в Рилския метох Орлица /магерницата и оцелелия приземен етаж на старото жилищно крило/ .


Изграден върху полегат склон с наклон на юг, ансамбълът на метоха „Орлица” е затворен от всички страни с каменни оградни зидове, комплекс. Особено внушителен е укрепеният му вид откъм пътя,

с високо издигнатите зидове на разположените надлъж покрай него жилищни постройки и с главния вход в ансамбъла, оформен в подлез под охраняващата го стражница.


Първият, най-голям двор със сравнително правилни, очертания е рамкиран от запад с едноетажна жилищна сграда, която вероятно е била приемна на поклонниците. Северната част на двора е затворена от внушителния двуетажен обем на главната стопанска сграда, в чиято част е включен каменния средновековен строеж със живописно оформена от каменни и тухлени редове зидария. Източната рамка на двора се образува от късата страна на издължена едноетажна жилищна сграда с килии за монасите на метоха. Там се намира и църквата „Св. св. Петър и Павел” ,разширена към запад през 19в.

. Интерес представлява и магерницата на метоха, разположена в етажа на средновековната част от главната стопанска сграда и снабдена с характерното голямо, отделено от стената огнище от средновековен тип.


Доказателство, че първоначалната църква на метоха е била представителна са запазените и до днес, оцелели като по чудо, царски двери на иконостаса - един от най-древните паметници на дърворезбената пластика по нашите земи.


Известен е един от майсторите строители ,работили в метоха през 1852г. Това е Марко от с. Врана стена, Радомирско.

През 1862 - 63 год , църквата е разширена на запад и е преизографисана от художника от Самоков Никола Образописов.


В двора на метоха се намира една от най-старите лози в България, засадена през 20-те години на 19 в. ,а чешмата е от 1811 – 1812 година


В момента тече някакъв ремонт ... метоха не е действащ и не знам точно какви са плановете на манастира за неговото бъдеще ,но чух че щели да го правят хотел ... хъхъхъхъ .... ми готино ,кво пък ... ако хотелската кръчма е в Хрельовата магерница ,а ...

Стенописите от 15 век ,които успях да наснимам са много добри ...

интересно е ,че са поръчани и платени от един и същ ктитор с тези от Бобошевския манастир Св Димитър ,но са много много по-добри от тях ... явно епископа Яков не се е накефил на дружината изрисувала Бобошевския и ги е наритал ,па си е поканил по-читави майстори за тази църквица ... Представени са и двата слоя ... от 15 – ти и от 19 – ти век дело на Никола Образописов от Самоков.Тези на Образописов сами може да прецените колко са нелепи и смешни ....

В сравнение със средновековните майстори “титанът” на българската възрожденска живопис е пълен смешник ... според мен по-добре да ги свалят и да разкрият стария слой от 15-ти век изцяло ... представям си фигурите от първия регистър и като гледам какво е възпроизвел върху тях Самоковския “баш зограф” направо ми се реве .... пък като са толкова безценни ,може свалените стенописи от 19 век да ги експонират в някое от съседните помещения ... ето и ремонт се прави ,все ще се намери помещение за тях ,където който иска да можеда ги види ... така са направили в Кюстендил в църквата Св Георги ... разкрити са средновековните фрески в църквата ,а тези от 19 век са представени в сградата до църквицата ,принадлежаща на музея ... читава идея ,дано да се сети някой ...

Публикация на английски за метоха и надписите има тук :

WHEN WAS THE CHURCH AT THE ORLITSA MONASTERY BUILT AND DECORATED?

Àlexander Kuymdzhiev,Emanuel Moutafov

Йордан Иванов „Български старини из Македония”, 1908, 1931 (фототипно изд. С., 1970 стр 205 и 206)

Сайт на Рилски манастир


сряда, 18 ноември 2009 г.

17 август 986 г.... или когато Истъра грабна венеца на Рим


....“Ако да беше дори слънцето слязло от своето място, аз все пак не бих помислил, че стрелите мизийски ще бъдат по-силни от копията авзонски [т. е. ромейски]. Повалете се, дървета, грозни планини, провалете се, мрачни скали! Тук лъвът се изплаши да излезе срещу елените. Когато ти, Фаетоне [слънце], спуснеш под земята златобляскавата си колесница, кажи на великата душа на кесаря ето какво: Истъра /Дунав/ грабна венеца на Рим; улови се по-скоро за оръжие. Стрелите на мизийците надвиха над копията на авзоните.” .... византийския поет Йоан Геометър: “На поражението на ромеите в Българската клисура”



Пътувайки по магистралата София - Пловдив ,много от нас са минавали през тунела Траянови Врата и повечето като че ли не си даваме сметка ,умислени в някакви си наши си там работи ,или заслушани в радиото или някое ЦД ,пържещо тонколоните на октонобила с всевъзможна музика ... / няма да цитирам стилове ,да не се засегне някой от четящите ,че съм го пропуснал :)) / нито за мястото през което минаваме ,нито защо пък така се казва ,нито пък се сещаме за някое събитие свързано с тези места ... минаваме през тунела и заминаваме ..... а навремето ... преди да има тунел и магистрала и асфалт и всички екстри това е бил проход ... пътя се е виел и лъкатушел из полите на планината ,слизал е в оврази и дерета и се е изкачвал по билата на Средна гора ... Римляните видели и оценили положението на мястото и император Траян издигнал грандиозна порта и крепостни стени затварящи прохода при опасност и чиито руини седели до началото на 20 - ти век ... императора издигнал вероятно и тази малка крепост ,приютявала гарнизона охраняващ портата ,а и прохода ... от там и името на Прохода "Траянови врата" ,което име всъщност е употребено едва през 15 - ти век във връзка с похода на небезизвестния Владислав III Ягело ... по-известен като Варненчик ,щото изгубил главата си в битката с османците край Варна ... ама за това друг път ...

В античността проходът носи името Суки , а непосредствено до него е изградено укрепление и пътна станция на име Соней. През 4 век историкът Амиан Марцелин описва прохода по следния начин:

"Хребетите на високите планини Хемус и Родопи, от които първата започва от Истър, а втората - от отсамния бряг на Аксий, се сближават в една теснина, където те завършват със стръмни скали. Това място отделя Илирик от Тракия като оставя от едната страна Вътрешна Дакия и Сердика, а от другата - Тракия с Филипопол. А тия градове са големи и известни. И сякаш природата е предусещала, че околните племена трябва да бъдат подчинени на римската власт, та преднамерено тъй е устроила това място, та на първо време да даде между издигащите се един до друг хълмове един тесен и не толкова известен прелез, който по-късно със засилващото се величие и блясък на римската държава бил разширен и за преминаване на колесници. А колкото пъти бил затварян достъпът към него, толкова пъти били отблъсквани оттам велики пълководци и цели народи. Страната, която е откъм Илирик, тук се извишава слабо, като че ли е леснодостъпна, за да се издигне след това наведнъж. А насрещната страна откъм Тракия се спуска стръмно и е труднодостъпна поради провалените пътеки и мъчно става преминаването ѝ, дори и когато никой не се противопоставя насреща. В подножието на тази планинска преграда се простират от двете ѝ страни обширни равнини"....




През Средните векове проходът е наричан "Царски проход"или "Царски врата"а по-късно и "Български проход"



Проходът влиза в историята през 986 г., когато византийският император Василий II предприема поход срещу България. На 17 август българската войска начело със Самуил пресреща византийците при прохода Траянови врата и напълно ги разбива ... ама тотално ... самият бъдещ Българоубиец едвам се спасява ,благодарение на вярната си арменска гвардия и по чудо избягва участта на по-далечния си предшественик Никифор ... Това е една от най-грандиозните победи на българското оръжие ,и аз реших да му посветя тази публикация ,в чест на събитията разиграли се в тези далечни времена и останали в забрава за повечето от нас ...



свидетел на тези събития е била и тази малка крепост ,чиито руини и до днес са горе - доле прилично запазени като за Булгаристан , където знаем че сме над тези неща ... ама това е също друга тема ... не се сдържам просто понякога като гледам как хората си реставрират и възстановяват крепостите и наследството ,а ние тънем в кенеф и разруха ... екскЮзМи за лиричното отклонение ...


Иначе ще пропусна събитията довели до похода на Василий към Триадица ,отношенията му с българите ,Роман ,Самуил и брат му Аарон ,който управлявал тази област през това време и резидирал в Триадица ... или Средец ... демек София ... накрая на публикацията ше дам линк към извора които съм ползвал и който се интересува може да попрегледа хронологията на събитията ,довели до интересуващите ни драми ...



Но аз казвам вече да вземем да дадем думата на историка Васил Златарски ,в чиито томове за историята на средните векове , като че ли са събрани кажи речи всички сведения и извори за тези събития ....


... "Като събрал достатъчно военни сили, Василий II потеглил на поход по главния път през Одрлн и Пловдив, към Триадица, или Средец, т. е. против областта на Арон. Като стигнал в Пловдив, той оставил там една част от армията си под началството на пълководеца Лъв Мелисин с поръчка да пази планинските проходи вероятно откъм Стара планина и да попречи, ако българите биха се опитали да му пресекат пътя. Сам Василий навлязъл в България по р. Хебър (Марица) през теснини й гори — Траяновите врата, и като ги преминал, настъпил към самия Средец. Там императорът разположил войската си на лагер и обсадил града. Обсадата продължила цели двадесет дена, но без никакъв успех, защото поради несполуките на началниците войската се предавала на безгрижност и бездействие, а между това българите от засада нападали излизащите от ромейския лагер за храна и фураж, произвели голямо клане и откарали много добитък и коне. Когато обсадните оръдия и другите машини поради неопитността на тия, които ги били приставили към стените, не постигали никакви резултати и били изгорени от противника; когато донесените припаси от храни вече се свършили поради неумереното им изразходване и оскъдия в най-необходимото обхванала войската — тогава императорът събрал целия обоз и незабавно потеглил с войската си за Цариград. Той пропътувал цял ден и спрял на почивка в една гора. “Още не беше се сменила първата нощна стража и изведнъж от източната страна на лагера бързо премина преголяма звезда, която, пише Леон Дякон, като освети със силна светлина палатките, падна на западната страна у самия окоп и като се разсипа на многобройни искри, изгасна.” Това е било вероятно някой метеор. Това явление предизвикало според думите на Леон Дякон съвършеното изтребване на войската.

Така ни обяснява Леон Дякон, който е участвувал в тоя поход и бил очевидец на всичко станало, причините за отстъпването на Василий II от Средец" ....


Другояче ни описва този поход Йоан Скилица. “След като преминал, пише той, теснините и горите, които се намирали между Средец и границата императорът пристигнал в едно място, наречено
Стопонион /демек Щипон ... още по-демек днешен Ихтиман/ и се разположил на лагер; там той обмислял как да предприеме обсадата на Средец. Пръснал се слух, че Самуил завзел върховете на околните планини (защото се боял от открита битка и ръкопашен бой) и че разполага от всички страни засади с цел да може някак да напакости на противниците. Докато това ставало и императорът имал такова намерение, командуващият западните войски Стефан, когото за малкия ръст наричали Контостефан, бидейки най-голям враг на Лъв Мелисин, през настаналата нощ дошъл при императора и го уговарял да вдигне лагера колкото може по-скоро и като остави другите работи на втори план, да побърза за столицата, защото Мелисин с жадност гледа на царската власт и отива затам [столицата] с най-голяма бързина. Тая реч ужасила императора и той веднага заповядал да се вдигне лагерът.”



И тъй според Скилица излиза, че Василий II съвсем не обсаждал Средец, но че по пътя още към него, когато се намирал при град Ихтиман, решил да се върне обратно в Цариград под влиянието на увещанието на Контостефан. Обаче това не е вярно, защото от думите както на Леон Дякон, комуто като на съвременник и очевидец в случая повече трябва да се вярва, тъй и на Яхъя, който право пише, че императорът потеглил против тях (българите) с голяма войска и дошъл до техния град, именуем Абария ( = Средец), и го обсадил,обсадата на Средец е вън от всяко съмнение. Оттука става явно, че Скилица говори само за отстъпването на императора и с посочването на Стопонион дава възможност да се определи точната посока на движението, като по този начин допълва Леон Дякон, който не дава никакви географски имена.



Що се отнася до уверението на Контостефан пред императора, то още А. Гилфердинг е изказал мнение, че цялата тая история била съчинена, за да се оправдае постигналата императора в тоя поход злополука; а В. Василеьски, знаейки враждебното настроение на византийските пълководци към Василий в даденото време, допуща, че в нея има нещо истинско. Твърде възможно е, че тук са действували личната омраза на Контостефан към Лъв Мелисин и желанието му да го компрометира пред императора; обаче като имаме пред вид, че това, в което Контостефан предупреждавал Василий II, по-късно се оказало невярно въпреки настояванията му в истинността, ние сме готови да приемем, че Контостефан, който е получил своевременно известие за появяването на българите в тила на ромеите по пътя на отстъпването, прибягнал към подобна измислица, за да убеди императора колкото е възможно по-скоро да вдигнат обсадата и да потеглят обратно, за да избягнат заплашващата ги пълна катастрофа, от която надали би могъл някой да излезе жив. И наистина катастрофата не била избягната.



“На другия ден, пише Лъв Дякон, войската преминаваше през един горист и издълбан дол и едвам отмина, тя завземаше пресечени от потоци и стръмнини места; в тях българите нападнаха и избиха голямо множество хора, заграбиха царската палатка и съкровище и откараха като плячка целия обоз на войската. Тогава и аз, който описвам тая злополука, присъствувах, придружавайки за нещастие владетеля и изпълнявайки длъжността дякон, “и насмалко щяха да се подхлъзнат стъпките ми” и да стана жертва на скитския меч, ако някакво божествено провидение не беше ме извело от самата опасност, което направи бързо да подкарам коня и преди още противниците да завземат обиколеното с пропасти нанагорнище [баир], да го премина и бързо [в кариер] да се изкача на върха, И тъй остатъкът от войската през непроходими планини избягна преследването на българите и като изгуби цялата конница и обоза, който возеха със себе си, достигна до ромейските предели.”



А Йоан Скилица описва това поражение така..." След като ромейският лагер набързо бил вдигнат, “Самуил , предполагайки, че безредното отстъпване, както става обикновено, е бягство, като нападнали неочаквано с устрем и вик, изплашили ромеите и ги обърнали в бягство; те завладяват лагера и стават господари на целия обоз, на самата царска палатка и на царските регалии. Императорът, като преминал теснините, едвам се спасил в Пловдив. Когато пристигнал там и намерил Мелисин на мястото и грижливо да пази поверената стража, той почнал да укорява Контостефан като лъжец и като такъв, който станал причина за такова бедствие. Последният, като не понасял хладнокръвно укора, но още повече се сърдел и твърдял, че той справедливо увещавал, принудил императора поради безсрамната си дързост да скочи от трона и като го улови за косите и брадата, да го повали на земята.”...



Иначе обяснява Зонара причините за постъпката на Контостефан. Без да споменава за личната омраза на последния към Лъв Мелисин, той пише: “Бидейки доместик на западните войски, Контостефан като обсъдил, че ако военното предприятие свърши благополучно за императора, то той [императорът] не би могъл да се успокои, нападайки неприятелите, и че нито той [Контостефан], нито другите военачалници няма да се считат от него като достойни за много речи [т. е. императорът няма вече да се съветва с тях], намислил да провали нападението и да прекъсне движението”. Зонара, който обикновено съкратява своя главен извор Скилица, тук, напротив, се явява по-пространен от него. Дали тия разсъждения, които приписва на Контостефан, той е черпил от други извори, или пък това са негови лични съображения, мъчно е да се установи.


В същия дух описват поражението на Василий II и другите извори. Така Яхъя казва, че “се пръснал слух през нощта по войските му [на Василий], какво превалът им е отрязан, и тогава императорът се обърнал на бяг и цялата му войска във вторник на 17 август [986 г.]. И преследвайки ги, българите разграбили неговия обоз и хазната и загинало голямо множество от войската му, и това станало в 10-ата година от царуването му” (986). Това известие е особено ценно за нас не само затуй, че то се схожда с византийските, но още и затуй, защото ни дава точната дата за поражението — вторник на 17 август 986 г.

Асохиг разказва, че “българите побързали и завзели тесните места и планинските проходи по пътя [на отстъплението]: това били места непроходими, покрити с храсталак. И като обкръжили императора заедно с цялата му войска, те изклали всичките с меч; само арменската пехота, като заобиколила император Василий отпред и отзад, извела го в Македо-ния по друг планински път. Цялата конница [ромейска] обаче заедно с плячката и царската палатка попаднали в техни ръце.” Асохиг отнася това поражение също към 986 г. У Матей Едески пък четем: “Алусиан от своя страна, като събрал една армия, тръгнал да посрещне Василий. Произлезе голяма битка, българският крал взел връх и обърнал на бяг войската на Василий чак до Цариград. Българите откарали от тях грамадна плячка и множество пленници. Василий цял опозорен се върнал в столицата си.”

От приведените тук известия ясно става, че причините както за отстъплението, така и за поражението на Василий II при Траяновите врати на 17 август 986 г. лежат главно в своевременното пристигане на Самуил на помощ на Арон със своите войски, които овреме сполучили да отрежат на ромеите пътя на отстъпването и да им нанесат катастрофално поражение, с което била осуетена и главната цел на първия поход на Василий II — с едно нападение да покори България. Тая злополука на императора възбудила силно духовете във Византия. В Цариград обвинявали Василий, че той предприел този поход по своя инициатива, и хвърляли върху него всичката отговорност за неуспеха.

Какво силно впечатление произвело поражението при Ихтиманския проход и какво било настроението във византийската столица спрямо Василий, се види от едно стихотворение на споменатия съвременен византийски поет Йоан Геометър, което носи наслов: “На поражението на ромеите в Българската клисура”, изпълнено с отчаяние.

...“Ако да беше дори слънцето слязло от своето място, възклицава поетът, аз все пак не бих помислил, че стрелите мизийски ще бъдат по-силни от копията авзонийски [т. е. ромейски]. Повалете се, дървета, грозни планини, провалете се, мрачни скали! Тук лъвът се изплаши да излезе срещу елените. Когато ти, Фаетоне [слънце], спуснеш под земята златобляскавата си колесница, кажи на ве- ликата душа на кесаря ето какво: Дунав грабна венеца на Рим; улови се по-скоро за оръжие. Стрелите на мизийците надвиха над копията на авзоните.”

При такова настроение в Цариград на Василий II не оставало нищо друго, освен да събере нова войска и да почне отново войната, за да покаже, че “стрелите мизийски не са по-силни от копията авзонийски”....

Използвана литература :

Златарски История на Първото българско Царство. II. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство (852—1018).