Terra Byzantica

Асенова крепост ,или средновековния Стенимахос

2012-01-14T04:10:00.000-08:00

В тази публикация ще се спра малко по-подробно на един от най интересните културно-исторически паметници,с който България може да се похвали ,а именно ансамбъла от крепост и църква ,на средновековния Стенимахос ,придобил гражданственост под името „Асенова крепост”...
Живописно разположената крепост ,чиито характерен силует прекрасно се вписва в невероятния Родопски пейзаж ,е любимо място за разходка на много от нас ,но рядко някой се замисля каква е била историческата съдба на цитаделата на средновековния град ,която е оцеляла до наши дни ,и чиито руини романтично стърчат върху белите скали ,които всъщност са дали и първоначалното име на крепостта – Петрич ...

Първоначално тя е представлявала малка стратегическа крепост-кула,охраняваща прохода, който е свързвал Пловдив с Беломорието по дефилето на р. Чая.

Петричката крепост според археологическите проучвания ,е построена от ромеите около средата на IX век, като укрепление даващо сигурност от към север, за което говорят остатъците от параклиса ,намиращ се в крепостта и наричан от местните "Св. Богородица Малката"...

Построен към края на IX в. върху основата на по-стари сгради и е оформен окончателно през XI в.Разкрити са частично само основите и както се вижда има почти квадратна форма. По план е еднокорабен, едноабсиден храм ,без притвор.Западната му страна е залепена за стената на крепостното водохранилище. Иззидан е от ломен камък с тухлени пояси. Както личи от обстановката ,размерите и локацията ,параклиса се е позвал само от обитателите на първоначалната малка крепост ,а по-късно от управителите ,резидирали във феодалния замък ,като личен храм. Разрушен е последен, когато са рухнали и крепостните стени в края на XIV век.

Именно и с този времеви диапазон е и първото споменаване на крепостта в исторически извор ,а именно „Типиконът” на Бачковския манастир ,написан по нареждане на основателя му Григорий Бакуриани ,през 1083 година.

Личността на Бакуриани е много интересна и на нея си заслужава да се посвети отделна публикация,може би ако някога получа благословия и успея да снимам фреските в старата Бачковска костница ще стане и това ,но накратко великият доместик на Запада Григорий Бакуриани излиза на историческата сцена през 1064 год. при неуспешната защита на старата Арменска столица Ани срещу селджукския султан Алп-Арслан ,грузинците, ръководени от Княз Баграт IV и кавказките албанци, ръководени от Княз Гориджан.Служил на трима императори Михаил VII Дука(1067-1078 г.), Никифор III Вотаниат (1078-1081 г.) и Алексий I Комнин (1081-1118 г.) във всички краища на империята ,от Карс до Драч и Мъглен,където успешно отбил норманите ,за което бил възнаграден със много земи из Тракия от Алексий I Комнин.
Загива нелепо ,след като при конна атака срещу нахлулите печенеги се сблъсква галопирайки в дърво и умира ... Погребан е с брат си Абазий в костницата на Бачковския манастир...
,а иначе пълния текст на Типикона ,или Устава на Бачковския манастир може да прочетете ТУК

Бакуриани ни дава богата информация за нашата крепост ,като виждаме ,че през XI век укреплението вече е съществувало ,като център на поземлено владение ,съставна част от едно средновековно селище заедно със селото Петрич ,което местните жители наричали още Василикис ,т.е. „Царско село” ,намиращо се първоначално на 300-400 метра северно от цитаделата ,която е била своеобразния укрепен център ,а селото – подградието ,където са живели занаятчиите ,обслужващи военния гарнизон и административния персонал населяващ крепостта ...
Този малък средновековен локалитет е притежавал и земи ,упоменати в Типикона – Янова,Бачкова,Доброланг,Добростан,Лилкова,Мосина и Аврова ... Наименованието „Василикис” ,ни дава и отговора ,чии са били тези земи ,преди да станат притежание на Бакурияни ,а след това и на Бачковския манастир ... Името „Царско” ,означава ,че крепостта и земите около нея са били лично поземлено владение на император Алекси Комнин ,който именно от своите си царски земи дава на Бакуриани ,правейки го Велик Доместик на Запада ,а той от своя страна ги подарил на манастира през 1083 год ...

Пряко свързано с крепостта и селото Петрич е и другото село - Стенимахос. То отстояло на около 2,5 км северно от крепостта.Значително по-богато и развито ,поради местоположението си в равнината ,то се намира в богат земеделски и скотовъдски район и постепенно станало негов център, а с построяването на двете сега известни крепости в него ,и още една на височината „Св Димитър ,както и страноприемницата ,известна ни от Устава на Бакуриани ,Стенимахос се превърнало в естествено предградие на крепостта. Разраствайки се и поглъщайки старото село Петрич, ние вече виждаме картината на един процъвтяващ средновековен град с неговите основни характеристики на укрепено подградие където са се настанили занаятчиите /мелничари,железари,кожари, зидари и др./ и феодална цитадела.
В крепостта се е съсредоточило феодалното ядро ,като там се настанили административната и военна власт на района,като в началото на XII век замъка и селото вече образуват средновековния град Стенимахос, известен оттук нататък под това име във всички писмени извори.
Феодалният замък е разположен в западния сектор на крепостта. Това е най-високата и на-добре укрепена част. Замъкът представлява комплекс от сгради - жилищни и стопански помещения, водохранилище ,параклис ,за който вече стана дума и кула .... Вътрешната крепостна кула "донжон" доминира над цялата крепост, както по местоположението си, така и с многоетажността ....

/Асенова крепост.План.Изт. http://www.bulgariancastles.com/bulgariancastles/bg/krepost-asenova/

Останалите кули ,които може би само като наименования могат да се нарекат така ,защото средновековния фортификатор е използвал така умело конфигурацията на скалите ,та гледайки плана на крепостта ,тя някак не се „връзва” с обичайно изникващия в съзнанието образ който имаме създаден ,за визуализация на понятието „крепост” ...

Замъка е предстъвлявал едно доста причудливо архитектурно „чудо” на средновековието.В основите си той има многоъгълна форма като следва очертанията на терена. От ляво и дясно с посока изток ,започват крепостните стени. Северната стена се свързва със северната страна на голямата крепостна църква "Св. Богородица Петричка"

,а южната стига до вътрешния вход, изсечен в скалата и като извива в северна посока, обгражда замъка от изток и опира в северната стена. По този начин се образува затворено пространство с форма на триъгълник. В него амфитеатрално са разположени постройките за обитателите на замъка споменати по-горе....
Поради голямата денивелация на терена връзката между отделните части на феодалния замък е ставала чрез каменни и дървени стълби.

Непосредствено под вътрешната крепостна кула, на запад и над параклиса, е голямото водохранилище.

На изток от него минава тясна уличка с посока север-юг. Тя извива в западна посока и отвежда до западната крепостна стена. От двете и страни са разположени сградите, които служели за живеене, складове и работилници. По открития археологически материал може да се предположи, че представителните помещения са се намирали в източната и южната част на склона. Вероятно долните етажи на сградите са се използвани като складове и работилници, а горните за живеене и приемни. Откритите два оловни печата от края на XI и XII век ни дават основание да смятаме, че административната част на сградата е в близост до изсечения в скалата надпис..../Интересно къде се съхраняват печатите ,биха били чудесен допълващ материал ... ето че предстои отново посещение на музея в Асеновград .../

Надписа ,за който стана дума е изсечен до входа на крепостта и гласи:

"В лето 6739/1231/, индикт 4, от Бога въздигнатий цар Асен на българи, гърци и други страни постави Алекси севаста и изгради този град."

Крепостта е строена от ломен камък ,споен с бял хоросан.Тухли са били използвани вероятно при горните части на сградите, които са били двуетажни. Приземните етажи нямат отвори за прозорци. Вероятно те са били използвани за складови помещения, тъй като обикновено в най-добре укрепената част се разполагат водохранилищата и складовете. Подовете на тези помещения са застлани с каменни плочи. На едно от тях той е замазан с хоросан. По всяка вероятност то е било склад за зърнени храни. Покривната конструкция на сградите е била също от каменни плочи.
Северната крепостна стена не е много дебела, тъй като тук е най-недостъпното място. Под нея е отвесна пропаст с дълбочина 60 метра. Тук зидът е строен с бойна платформа, широка 0.70 м. ,която е добре запазена и до днес .

От тук се е извършвало наблюдение на север, в посока на прохода.
Зъберите и бойната платформа на южната стена също са запазени в своята оригинална височина ...

Да се върнем отново на разказите на хронистите ...
Второто споменаване на Стенимахос в историческите извори е през 1189 год от хрониста Ансберт ,участник в Третия Кръстоносен поход ,воден от император Фридрих I Барбароса (1152-1190год).

/Фридрих Барбароса.изт.Уикипедия/

Пътувайки по пътя Белград–София-Пловдив-Одрин-Константинопол ,поради конфликт с императора на ромеите Исак II Ангел ,кръстоносците превзели градовете Филипополис /Пловдив/ и Вероя /Стара Загора/
След като се обезпечил със завземането на Вероя откъм североизток, Фридрих I, ,за да се предпази от изненади от страна на отстъпилата в Родопите ромейска войска, изпратил своя маршал, Хенрих фон Калден, „мъж твърде войнствен опитен във война и неуморим през време на почивка”, да последва ромеите по пътя на отстъплението им в областта Ахридос....

/маршал фон Калден.източник GOOGLE/

Маршалът неочаквано завзел „много укрепената и прочута крепост Скрибенцион (Scribention)”, след като гражданите били неочаквано принудени да се предадат и да признаят властта на германския император. Тогава пак той завзел и „монашеския замък”, който се намирал над тая крепост – очевидно днешният Бачковски манастир, защото Ансберт казва ,че игумена му произхождал от Иверия, а именно днешна Грузия. Маршал фон Калден дори довел игумена при императора, „който любезно го задържал при себе си и се стараел да се отнася към него с неочаквана почит,” а тия думи на хрониста ясно показват, че кръстоносците в случая са се държали към манастира коректно ,а крепостта спомената в хрониката според съвременната историческа наука е безспорно Стенимахос ,или днешната Асенова крепост ...

Като споменахме Асен ,време е да разгледаме и събитията ,свързани с представителите на тази династия ,които са се развили в Стенимахос ,а материал за това ни дават Никита Хониат или Никита Акоминат ... тези двамата са всъщност един и същ ,да знаете ...

/Никита Акоминат е роден е в Малоазийския град Хон (оттук и Хониат) около средата на 12 век.Изт.Уикипедия/

През 1196 година ,българския цар Йоан Асен I /1186-1196 год/ ,бил убит от братовчед си Иванко....Драматичната личност на Иванко заслужава да му се обърне малко повече внимание ,още повече в контекста на разглежданата от нас крепост ...

/Монета ,византийска имитация предполагаемо Йоан I Асен .Изт.Уикипедия/

След като избягал от Търново в 1196 год. Иванко потърсил убежище и покровителство в Константинопол при император Алекси III Ангел, който го приел благосклонно, защото в него намирал надежден помощник в борбата против българите.

/аспрон на император Алексий III Ангел ,изт.Уикипедия /

Според описанието на Никита Акоминат, „Иванко на ръст бил висок, твърде съобразитилен и в разцвета на телесната сила, но поради сприхавия си вид и упоритостта в убеждението които издавал в себе си дори живейки между ромеите, той никак не се изменил към смекчение на духа и към подобрение” Императорът го обсипал с почести, обдарил го с имоти и, за да го привърже още повече към себе си, въпреки варварския му произход, намерил го за достоен да го сроди със своя род, като го ожени за своята внучка Теодора, дъщерята на севастократор Исаак Комнин, който бе умрял като пленник в България, когато тя достигне до законната за женене възраст и поради това той го обявил за неин годеник.
Но Иванко, посочвайки на четиригодишната си годеница, мечтаел по-скоро да се ожени за нейната майка Анна, която спазвала още всичката пряснота на младостта и хубостта си. „Защо ми е агне, което се кърми с мляко, казвал той, когато овенът се нуждае от овца за приплод и зряла коза”?...

/Печат на Теодора Ангел ,изт.Уикипедия/

Макар че предполаганият бъдещ брак да се ограничил само с един годеж, Иванко като бъдещ императорски зет получил тогава от императора и царското име Алексий. По тоя начин той бил въведен в средата на знатните роднини на императора и бил изравнен с тях и по власт, и по богатство. Иванко бил назначен за главнокомандващ всички войски, които били определени да действат против неговите съотечественици и бил поставен за управител на Пловдивската област.
Ето как описва в една от своите речи към Алексий III Ангел ,от по-късно време Никита Акоминат отношенията, в които се намирали в онова време Иванко и Константинополския двор.
„Тоя доброволен роб и чужденец, издънка от дива маслина и облагороден чрез присаждането на прекрасна фиданка от царската градина, преди като свиня се хранеше с жълъди, а сега, отхранен и надебелял, до ситост се наслаждава с най-добрия пшеничен хляб ... Пoбегнал роб по своето състояние, който отдавна напусна отечеството си, той бил приет с всичко разположение от императора, удостоен с най-добра участ и внесен в списъка на нашите граждани. Но, без да оцени както трябва наградата, той отново обърна погледите си към хълмовете и планините, преминал към предишния и сроден на неговото племе живот, и като получил подкрепа от своите съродичи, като сатаната се опитва да закрепи трона си наред с престола на Бога. Най-безумний и най-неблагороден човече! Ти ли с звуковете на военната тръба ще викаш на бой с императора, който те обърна в такъв хубав вид, ти ли, който не умееш да боравиш и с овчарски рог! Ти ли, който доскоро вчера се обличаше в овчи кожух и носеше на нозете си обуща от волска кожа, ще мечтаеш за богато обшито облекло и за червени ботуши!... Рожба ехиднина, изливаща отрова върху гърди, които те съгреха! Напразно императорът те обсипваше с благодеяния, напълнил те с своето семе, като съобщи своята светлина, както слънцето на месеца, и не те държеше в отдалечение, а те прие в брачен съюз”

/Златен хиперперон на Алексий III Ангел /вляво/ и Св.Константин. изт. www.numizma.com/

Ползвайки се от своето високо положение, Иванко на първо време оправдал оказаното му доверие. Благодарение на взетите от него мерки той сполучил временно да спре нападенията на българите в Тракия. „Той бил драгоценна опора, забелязва Никита Хониат, за ромеите против неговите съплеменници, които в съюз със скитите /куманите/ правеха постоянни нахлувания в ромейските области, като опустошаваха всичко по пътя, и най-деятелен помощник за императора в ония редки случаи, когато императорът се решавал сам да излезе на полето”.
По тоя начин Иванко станал пълен господар на управляваната от него област.Той постоянно приемал на служба свои съплеменници, обучавал ги в военното дело, като ги привличал към себе си с щедри награди и снабдявал с оръжие;
По северните склонове на Средните Родопи той издигал такива яки крепости, че ги направил съвсем непристъпни. Всичките тия дела на Иванко императорът одобрявал, хвалил го, обсипвал го с почести и награди, на драго сърце изслушвал съветите му и с удоволствие изпълнявал всичките му желания. Обаче близките до императора лица, се съмнявали, че той вършел всичко това изключително в полза на цариградското правителство, и поради това много пъти убеждавали императора да уволни Иванко от длъжността му. „Надали, казвали те, един чужденец, който доскоро хранеше в себе си непримирима вражда към ромеите, можа така изведнъж до такава степен да се измени, че по искрено приятелство към нас е почнал да строи за тях в опасните места крепости и укрепени градчета, да уголемява числеността на отредите, сформирани от неговите съплеменници, и да намалява състава на ромейската войска, а в някои случаи дори съвсем да минава без нейна помощ под предлог, че тя имала склонност да не се подчинява на дисциплинарните искания. По всяка вероятност, като действа така, той, напротив, храни в душата си замисъл да достигне тираническа независимост в владението на страната, защото, ако някои хора и да не обичат да изказват мислите си и понякога яката стискат езика си, но при все това действията им в повечето случаи по-ясно от каквито и да било думи показват, какво се таи у тях на ума им”.

/Златен хиперперон на Алексий III Ангел /вляво/ и Св.Константин. изт. www.numizma.com/

Но императорът не обръщал внимание на всички тия предупреждения ,и като считал, че предстоящият брак на Иванко с неговата внучка е един вид гаранция, за неговата лоялност ,не се съмнявал във верността му, „като че ли, някаква зла сила която постоянно влечеше ромейското царство къмъ падане, очароваше нашия венцоносецъ в тоя случай”... забелязва Никита Хониат
В началото на 1198 год. обаче Алексий Иванко открито се отметнал от императора и се обявил за независим господар на управляваната от него Пловдивска област. След като здраво се укрепил по склоновете на Родопите, Иванко, влязъл в преговори с цар Калоян, с когото сключил, според думите на Никита Хониат, „съюз против ромеите”.

Алексий III ,който бил на поход в земите на сегашна Македония ,да се разправя с друг един отцепник – Добромир Хриз ,при вестта за отмятането на Иванко ,която го поразила „като гръм” се върнал в столицата ...„И тъй, забелязва Никита Хониат, като оставил западните области в онова бедствено положение, което те преди това пренасяли и търпели, императорът се върнал във Византион (Константинопол), без да може дори два месеца да прекара вън от къщи”.
Поради неочакваността на известието той не бил готов веднага да се противопостави на изменника, защото събирането на войските било затруднено ,но твърде е възможно, причина за това забавяне да е и болестта в нозете, от която Алексий III Ангел страдал. Никита Хониат ни казва: „Подобно на евангелския лукав роб, когато господарят и цар се бавил да отиде против тебе по причина на болест в нозете, ти (Иванко) се възползва от това, за да осъществиш коварните си замисли и подложи на изтезания своите съробове, а той (императорът), след като се яви против всяко очакване, унищожи твоите замисли”...
След завръщането си в столицата император Алексий III на изпратил при Иванко един евнух, който по-рано бил негов близък приятел — „да му напомни за сключените с него условия и за това, че откак е преминал на ромейска страна, той не е видял нито един път немилост от императора, нищо, което да е било несъгласно съ откритите нему надежди за в бъдеще и всякога се е ползвал с неизменното царско благоволение” ...
Евнухът не само не можал да изпълни мисията си при Иванко, но и му дал възможност своевременно да се приготви по-добре за отпор, тъй като го „безразсъдно” предупредил за предстоящото нападение от страна на ромеите.

Император Алексий III изпратил против Иванко своите енергични зетьове, Алексий Палеолог и Теодор Ласкарис, заедно със своята свита придворни сановници, императорски роднини и с всички войници, колкото тогава се намирали в двореца.

/Теодор Ласкарис като император на Никея.изт.Уикипедия/

Иванко, известен от евнуха за скорошното нападение от ромеите, за по-голяма сигурност напуснал равнината и със своята войска се оттеглил въ Родопските планини . Ромейските пълководци, заедно с братовчеда на императора, протостратор Мануил Камица, преследвали Иванко със своите отряди в планината, но безрезултатно, защото изгубили момента на изненадата и Иванко постоянно се изплъзвал, а поради това въодушевлението в ромейския лагер скоро изчезнало.
По-буйните пълководци предлагали да преследват Иванко по-нататък в планината ,обаче по-благоразумните считали за по-добре, „вместо да гонят орела по скали и стръмнини, да търсят дирята на змея в планинските проходи, или пък да дразнят в леговището дивия глиган, който не веднъж е посрещал с гърди нападението на своите противници, — да обикалят крепостите, които Иванко бил построил и въоръжил, и да ги покорят под властта на императора”.
Последното мнение надделяло като по-добро, и затова ромеите първо обсадили построената от Иванко в полите на планината крепост Кричим. Колкото голямо юначество и старание и да показали ромеите при обсадата,
крепостта била превзета, само когато няколко по-сърцати и умели войници начело Георги Палеолог успели да поставят стълби по крепостната стена. След като силната крепост Кричим паднала се предали и други крепости по северните склонове на Родопите, едни след бой, а други доброволно....
От своя страна Иванко, „човек находчив и твърде изобретателен във военните работи”, показал в борбата с ромеите ,въпреки загубата на стратегически важни за него укрепления ,много стратегическа опитност, благодарение на която той успял да плени много ромеи ,а между тях и самия протостратор Мануил Камица.
Как станало това ... Той изкарал от планината голямо стадо волове и го предал на свои съплеменници да ги подкарат заедно с една тълпа пленени ромеи към Стара планина ,уж като част от плячката, която трябвало да получи управителят на Загора, Йоан (Калоян), като подарък за сключения от него с Иванко съюз.
Сам Иванко се разположил в засада, „защото той знаел, казва Никита Хониат, че те, щом видят при това още близки до сърцето си пленници, които положили душата си за тях, ще се увлекат и няма да вземат никакви предпазни мерки за собствената си закрила”. И наистина, така и станало. Щом се научил за мнимата пратка, протостраторът незабавно потеглил от Ватрахокастрон (Жабя крепост край Брацигово), дето той стоял на лагер, и дошъл в крепостта Баткунион (дн.с.Баткун). Без да подозира в пратката някаква измама, Мануил Камица заповядал на войниците си да грабят всичко, каквото виждали, а сам, като страничен зрител, разхождал се на невъоръжен кон и се любувал на тая картина. В това време Иванко се спуснал от засадата, заобиколил протостратора от вси страни с войниците си и като в мрежа го взел в плен”.
„Тая добре скроена клопка и хитрост на бунтовника, пише Никита Хониат, съвсем обезкуражила останалата ромейска войска и, напротив, въодушевила с нова бодрост разбунтувалата се страна. Ромеите вече не мислили за победа, или дори не се осмелявали повече да станат лице с лице с Иванко и да си премерят силите и като се държали около Пловдив, те искали само, щото Иванко поне тоя град да остави в спокойствие” ...

/Аспрон на Алексий III Ангел /вляво/ и Св.Константин. изт. www.numizma.com/

Така завършил първия поход на Алексий III против Иванко през лятото на 1198 год. Императорът трябвало да прекрати войната против изменника, за да предприеме поход си против турците в Мала-Азия, отдето се върнал през есента на 1198 год.
След като при похода през 1198 год. били му отнети от ромеите Пловдив и почти всички крепости в областта, Иванко не останал спокоен. Като се закрепил в Централните Родопи, той скоро сполучил да привлече на своя страна тамошното българско население и да го организира. С негова помощ той не само закрепил властта си в тая област, като завзел всички градчета и крепости в нея, които се издигали по планинските върхове и били недостъпни, както поради височината си, тъй и поради мъчните, водещи към тях пътища, но и почнал да разпространява властта на юг към Бяло море. Така той откъснал от ромейската империя района от Мосинопол (сег. Гюмюрджина) до Ксанти ,и от планина Пангей (Кушница, тур. Пърнар-даг) до Абдера на морския бряг. Освен това, той покорил и подчинил на властта си Смоленската област по горното и средно течение на р. Арда. Оттука „той опустошавал, пише Никита, съпределните места като морава язва: ромеите той взимал в плен и ги предавал на смърт, или за откупи понякога ги освобождавал, а съплеменниците си, които доброволно му се предавали, оставял спокойни в местата им. Като разпространявал по тоя начин все повече влиянието си, Иванко ставал много по-опасен от всички други бунтовници и дошъл до такава жестокост (която варварите считат за юначество), че на своите гощавки рязал на парчета взетите на война в плен ромеи”.... Благ нрав имал Алексий Иванко .....

През 1200 год. от Одрин ,император Алексий III Ангел ,изпратил при Иванко най-близки свои хора с предложение, последният да дойде при него, за да сключат мир, а, от друга страна, замислял план за разправа с нахалния отцепник, но в същото време и не се отказвал и от военни действия...
„Той потеглил от Одрин и, като навлязъл в Пловдивската област, разположил се на лагер при крепостта Стенимахос, в която, като в убежище, се били събрали много варвари. Той обсадил крепостта от всички страни, превзел я с пристъп и обърнал всички, които намерил в нея, в робство. Между това Иванко по никой начин не се съгласявал да се яви лично пред императора и дори не искал да чува за мирен договор, освен на следните условия:
Императорът да му отстъпи с писмен акт всички покорени от него земи, области и градове и с владетелски почести да му изпрати сгодената за него Теодора....
Когато, най-после, мирните условия били подписани и скрепени с взаимни клетви тъй както искал Иванко, Алексий III Ангел в безсилието си си позволил нещо, което, според думите на Никита Хониат, „едва ли било прилично за военачалници и царе, които повече от всички и преди всичко друго за своя собствена полза трябвало добре да пазят клетвата. След клетвеното потвърждение на мирните условия ,императорът успял, най-после, да уговори Иванко да дойде при него чрез посредството на по-стария си зет, Алексий Палеолог, когото той изпратил при него със Св. Евангелие, като гаранция за светостта на своите обещания, че нищо зло не го очаква....Но, щом Иванко се явил при императора, последният заповядал да го хванат и заключат в окови. Каква е била по-нататъшната съдба на Иванка, ние нищо не знаем, в всеки случай оттогава неговото име изчезва от страниците на историята... известно е само, че неговият брат Митю бил принуден да се спасява в България, а градовете и селата, които трябвало да влязат в състава на предполаганото независимо Иванково княжество, Алексий III без труд завоювал и в тяхъ били поставени ромейски войски....

Тетратерон на Алексий III Ангел изт. www.numizma.com/

И така в Стенимахос завършва дните си този великан на нашето си средновековие Алексий Иванко ... нарочно се спрях по-подробно на личността му ,за да прибавя още малко тежест ,към и без това многото достойнства ,които притежават в исторически аспект руините на средновековния Стенимахос.
Може би сега ,четящият ,попадайки някога пак там ,ще се замисли над това ,че някъде под краката му е завършил земния си път великана Иванко – убиеца на Стария цар Асен ,императорския зет ,дръзкия отцепник ,умелия военен стратег и военачалник ,жестокия ромеоубиец ,опасал Родопа планина със стена от каменни укрепления ,чиито руини се мяркат дори и сега ,обрасли с вековни гори....

Да видим как се развиват нататък събитията ,свързани със средновековния Стенимахос.
След успеха на IV Кръстоносен поход през 1204 год. ,когато кръстоносците превзели Константинопол и създали Латинската империя ,управител на новосъздаденото Филипополско (Пловдивско) херцогство ,в което влизал и Стенимахос ,станал Рение дьо Три. ,който се явил там с 120 отлични рицари. Местните жители го приели на драго сърце и му се подчинявали като на свой господар. Те се нуждаеха, пише Жофроа дьо Вилардуен, твърде много от помощ, защото българският крал Йоан /Калоян/ бе им отворил жестока война...”
Когато в Тракия срещу кръстоносците избухва въстание ,подкрепено от цар Калоян ,и
с помощта на българите ,латинците които „бяха завзели тамошните градове, повечето били изтрепани или принудени да се спасяват с бягство в Константинопол” .

Въстанието избухнало най-напред в Димотика. Тук след смъртта на граф Хуго Сен-Пол, пожизнения владетел на тоя град, местните жители, „които дали клетва на българския цар да изменят на франките, нападнали на кръстоносците, от които едни избили, а други заробили, и само малцина сполучили да избягат в Одрин, който тогава държали венецианците но и тоя добре укрепен и богат град се възбунтувал. Понеже венецианците се отнасяли твърде лошо с одринци, последните влезли в сношения с околните градове и крепости и с тяхно съгласие изпратили пратеници при българския цар с просба да им помогне”
Въстанието ,в което главна фигура бил цар Калоян, не подминава и Пловдив.
Херцог Рене дьо Три трябвало да води голяма борба с въстаниците, но скоро бил напуснат от родния си син, брат, племенник и зет, които заедно с 30 рицари побягнали за Цариград, но по пътя били настигнати от въстаналите ромеи, разбити, взети в плен и предадени на българския цар, по чиято заповед всички били обезглавени ...

/Печат на цар Калоян. Изт.Уикипедия/

В началото на въстанието и на съюза с цар Калоян, все пак градът оставал в ръцете на латинците, тъй като много от пловдивските ромеи били на страна на владетеля-рицар Рене дьо Три. Обаче в даден момент, ромейското население на града почнало да се групира около византийския пълководец Алекси Аспиет, и в посока сближаване с латините , открито против българския цар. Но това движение не се изплъзнало от вниманието на българския лагер. Докато Калоян действувал в Македония /има се предвид Одринска Тракия/, при него се явила, според думите на Вилардуен, „една депутация, изпратена от пловдивските жители, които били павликяни с предложение да се яви пред Пловдив или да изпрати силна войска, и те ще му предадат града.Когато Рене дьо Три се научил за отиването и целта на депутацията от павликяните, като се боял да не падне въ ръцете на българския цар, изгорил павликянския квартал и побягнал със своите само 15 рицари в близката непристъпна крепост Стенимах(юни 1205 г.), гдето той бил обсаждан дълго време:...

Повредената от щурма на император Алексий III Ангел ,при войната му с Иванко през 1200 година ,цитаделата на Стенимахос е била поправена и доукрепена от латинския херцог ,за което научаваме от едно от писмата на император Анри дьо Фландьр.Благодарение на това тя издържала обсадата на войските на Калоян до пристигането на рицарския отряд на Конон дьо Бетюн и Жофроа дьо Вилардуен който успял да я разблокира ...

/Маршал Жофроа дьо Вилардуен. изт. тук /

По долината на Арда, през днеш. Кърджали и по долината на Чам дере към дн. Тополово рицарите стигнали до крепостта Стенимах, отгдето на 17. юли (1206 г.) освободили защищаващия се там геройски цели тринайсет месеца пловдивски владетел Рене дьо Три с неговите петнайсет верни рицари.
Херцог Рение дьо Три се намирал на дървената палисада ,пред крепостните стени на замъка и сам забелязал предния отряд на латините ,воден от маршал Вилардуен
Бароните се разположили в самия град в полите на крепостта. Те съобщили, че „много пъти чули, че император Балдуин умрял в тъмница у Калоян, но не вярвали; обаче, когато сам Рене дьо Три потвърдил, че това е вярно, тогава те повярвали и се твърде опечалили”. Те прекарали само една нощ в града и на сутринта напустнали Стенимах, който вече е можел да бъде зает от българите ,които просто изчакали кръстоносците да си отидат... На третия ден (20. юли) кръстоносният отряд дошъл в лагера на брата на Балдуин – Анри дьо Фландър при крепостта Моняк , комуто съобщили за смъртта на Балдуин.

/Анри дьо Фландър ,Миниатюра към хрониката на Жофроа дьо Валардуен .изт този /

След това латинците отново се върнали в Одрин и, като оставили там силен гарнизон под началството на Теодор Врана, върнали се въ Цариград , защото тъкмо в това време се получило достоверно известие за жестокото убийство на пленения при Одрин и държан в затвор в Търново латински император Балдуин I.

/император Бодуен дьо Фландър ,или Балдуин Фландърски. изт.Уикипедия/

От Вилардуен научаваме и че селото Стенимахос се е превърнало в един хубав град ,който вече не е подчинен на крепостта ,а обратно – тя е подчинена на града ,следователно може да се приеме ,че тя е вече с функциите единствено на жилище на феодала ,а останалата административна власт се е преместила в града ...

Стенимахос с неговата цитадела остават под българска власт до смъртта на Калоян и стъпването на престола на цар Борил.Тогава другият сестрин син на Калоян – Алексий Слав се отцепва от новия цар ,като самостоятелен владетел на Родопската област ...След битката при Вероя (Стара Загора) ,и Пловдив през 1208 година ,където българската войска ,водена от цар Борил претърпява поражение от латините на Анри Фландърски в Пловдивска област за управител е назначен рицаря Жерар дьо Стрем

/император Анри дьо Фландър .изт.Уикипедия/

Но дали е влизала във владенията на самовластния Родопски господар Алекси Слав ,отцепил се от властта на цар Борил в областта Ахридос или е била под властта на латините ,очевидно крепостта Стенимахос е била в доста запуснато състояние ,за което свидетелства и Асеновия надпис ,изсечен в скалата ,който указва времето на следващото и издигане ,и укрепяване от българския цар ,след битката при Клокотница през 1230 год.

/Монета на Йоан II Асен. Изт.Уикипедия/

До края на царуването на Йоан Асен II ,крепостта е в пределите на българското царство.След смъртта на силния владетел ,влиянието на България над областта намаляло ,вследствие на слабата централна власт от страна на малолетните български царе и интригите във вътрешнополитически план.Крепостта и града сега станали обект в още една хроника ,този път на Георги Акрополит ,който разказва как императора на Никея Йоан III Дука Ватаци подчинил цялата Родопска област до река Марица без бой ,непосредствено след смъртта на цар Калиман Асен /1241-1246/.

/Хиперперон на император Йоан Ватаци с Богородица.Изт.www.numizma.com/

След смъртта на император Ватаци ,българския цар Михаил II Асен /1246-1256/ предприел поход през 1254 год . ,за отвоюване на завзетите от Никея Родопски градове.
Според Акрополит „..."Той се впусна от Хемус и като прекоси Еврос/Марица/ ,за кратко време си подчини обширна земя и си присъедини много градове ,без никакъв труд.Жителите ,които бяха българи ,преминаваха на страната на съплеменниците си и се отърваваха от ярема на чуждоезичните.А крепостите ,оставени само с ромейска охрана ,която не бе достатъчна да окаже съпротива при тези обстоятелства ,бяха лесно достъпни за българите.Едни бяха изпаднали в страх и предаваха крепостите ,като получаваха свободата да си отидат по домовете ,други бягаха и ги оставяха без защитници поради внезапното нападение ,понеже не можеха да измислят веднага нещо полезно ,трети естествено бяха уморени от дългата служба ,тъй като им бе възложен прекомерен срок за пазене. Веднага бяха завзети Стенимахос, Перущица ,Кричим ,Цепина и всичко в Ахридос ,освен Мнеакос ,който единствен бе запазен от ромеите.Подчиниха се на българите и Устра ,Перперикон ,Кривус и разположеният край Адрианопол град наречен Ефраим"....

/Цар Михаил II Асен ,стенопис от църквата "Св.Архангели" в Костур/Кастория/

Триумфа обаче не траял дълго.Веднага след като научил за похода на цар Михаил ,новият император на Никейската империя ,Теодор II Ласкарис /1254-1258/ ,се отправил начело на войската си към Тракия и Родопите.
Използвайки обсадни машини ,никейците превзели обратно първо Перущица ,а след нея и Стенимахос и Кричим „всички те бяха твърде силни крепости разположени пред планината Родопи”...

/Хиперперон на император Теодор II Ласкарис.Изт. www.numizma.com/
По времето на император Теодор II Ласкарис ,Стенимахос бил град в който войските при походите си ,дори и в тежките зими ,можели да намерят „всичко необходимо” ,а именно продоволствие ,навярно снаряжение или други необходимости от битов характер ... Като така той се описва от Акрополит ,по време на един от походите на императора към крепостта Цепина /край с.Дорково,Велинградско/

Следващите събития отново свързват крепостта с междуособиците по време на гражданската война за престола в България между цар Константин Асен-Тих и цар Мицо Асен ,претендент за престола ,възоснова на брака му с дъщерята на Йоан Асен II.
През 1256 година умира Михаил II Асен. Тронът за кратко е зает от неговия братовчед Калиман II Асен, който е свален и убит след около едномесечно управление.
След смъртта на последните Асеневци по мъжка линия се наложило по необходимост властта да се прехвърли по "втория начин" върху Мицо Асен и той е коронясан за цар при неизяснени обстоятелства ,но очевидно без съгласието на всички боляри ,а само на тези държащи страната на царица Ирина /съпругата на цар Йоан Асен II/ . Доказателство за това ,въпреки своя пропаганден характер ,са монети и печати, на коитo е изобразен с кръст в ръка и с корона на глава.

/Монета на Мицо Асен.Изт. www.znam.bg/

Освен това, според Никифор Григора, Мицо „бил мъж ленив и изнежен, така че изгубил малко по малко уважение дотолкова, че народът не придавал никаква цена на разпоредбите му”.

/Печат на Мицо Асен.Изт. http://ald-bg.narod.ru/BG_vladeteli/BGvladhron.htm/

За да му противопоставят законен цар, българските боляри, според Георги Акрополит, се събрали в Търново на съвет и избрали за цар по законен ред Константин, син на Тих , който дотогава бил управител на Скопската област

/Цар Константин Тих Асен.Стенопис от Боянската църква/

Недостатъка на Константин ,че не е свързан с династичния род на Асеневци е преодоляна с брака му с дъщерята на императора на Никея Теодор II Ласкарис – Ирина ,която е внучка на цар Йоан Асен II.
/Царица Ирина.Стенопис от Боянската църква/

И така избухва междуособната война между двата царя която продължава до 1263год.
Първоначално войната е успешна за Мицо. На Константин Асен му се налага да търси помощта от ромейския гарнизон в крепостта Стенимахос.

„Константин, пише Пахимер, държеше Търново и великолепно водеше делата на царството, а Мицо, владеейки околностите, понякога се задоволявал с тях и кротувал , а понякога пък противодействвал на Константин, когото веднъж, преследвайки (го), затворил в нашия Стенимах”...

/Печат на цар Константин Тих Асен.Изт.Уикипедия/

Но с помощта на тамошния гарнизон цар Константин сполучил не само да се освободи от преследванията на своя враг, но и скоро да му нанесе такъв съкрушителен удар, че този бил принуден да бяга и да се затвори заедно с жена си и децата си в Месемврия.
През 1261 година предлага на Михаил VIII Палеолог Месемврия, в замяна на която той получава политическо убежище и имение край Троя.

Без да надценяваме мащабана тогавашните военни сили ,можем да допуснем ,че по това време в Стенимахос е имало гарнизон със сериозна численост ,след като е бил способен да нанесе решаващия удар върху военната мощ на Мицо Асен ,който да не забравяме ,че владеел една значителна част от земите в днешна североизточна България

През 1261год никейските войски влезли в Константинопол и Михаил VIII Палеолог бил коронясан за император на възстановената Византийска /Римска/ империя.

/Хиперперон на император Михаил VIII Палеолог с Богородица и Св Архангел Михаил.Изт.www.numizma.com/

Още през следващата година избухнал и конфликт между него и цар Константин Асен ,като в началото успеха бил на страната на българите ,които успели да превземат Станимашката твърдина.Обрата настъпил през пролетта на следващата 1263 год. и водените от Михаил Глава Тарханиот ромейски воиски отвоювали Стенимахос и цялата област на юг от Стара планина за около 100 години нататък.....

Независимо от това че крепостта и града Стенимахос били в пределите на Източната Римска империя ,името на твърдината често изниква ,четейки историческите извори от онези времена ...
В периода от 1321 до 1341 год ,в земите на Византия бушуват граждански войни.Първата от тях е между императорите Андроник II Палеолог и внука му Андроник III Палеолог ,който конфликт продължава от 1321 до 1328 год.Историята на Йоан Кантакузин ни дава името и на един от управителите на крепостта Стенимахос – стратопедарха Андроник Палеолог /също от фамилията на Палеолозите /,който управлявал от тук от името на младия Андроник III Палеолог ,цялата област до Цепина /с.Дорково,Велинградско/.Кантакузин ни казва ,че войската в тази област била „многобройна и боеспособна” ...

/Андроник II Палеолог коленичил пред Христос.Изт. www.numizma.com/

Андроник Палеолог е стратопедарх на Стенимахос и Чепино до към 1323 год ,когато на сцената излиза друг един управител – стратега Георги Вриений ,при който Станимашката твърдина била здрава опора на ромеите в конфликта им с българския цар Михаил Шишман/1323-1330/ ...Въпреки ,че владеели Пловдив ,факта ,че близкия Стенимахос бил в ръцете на хитрия Вриений им изиграл лоша шега ...
Пловдив бил превзет от цар Георги II Тертер 1321-1323/ през 1322 година ,който оставил в него гарнизон от 1000 конници /алани и мизи/ и 2000 от най-добрите си тежковъоръжени пехотинци под водачеството на Иван Русина...След смъртта на цар Георги Тертер ,гарнизона не напуска града ,а продължава да го отбранява от името на новия цар Михаил Шишман.Той решил да смени изтощения гарнизон на Филипопол и да награди защитниците му ,за храбростта която проявили отбивайки ромейските нападения и обсади ,като изпратил нов стратег и свежи сили към града.Новият стратег ,наближавайки града ,изпратил да кажат на Иван Русина ,че идва ,а той пък излязъл с подчинените му военачалници и целия гарнизон да го пресрещне ,като решил да пренощува с тях извън града и да го предаде на другия ден... Е добре ,но за късмет през нощта Георги Вриений решил да устрои засада край Филипопол ,и да отвлече градския добитък.Узнавайки ,че града е без защитници ,той дошъл до стените му ,а местното ромейско население ,само това чакало ,да го пусне вътре ,и така с Божията помощ ,Вриений успял да заеме и задържи града за Византия ,нещо което младия император Андроник III Палеолог не успял с военните си кампании през същата година....

/Андроник III Палеолог .Изт.Уикипедия/

Следващия етап от гражданските войни в империята продължил 6 години ,от 1341-1347 год. и започнал след смъртта на император Андроник III Палеолог.В него главните действащи лица са великия доместик Йоан Кантакузин и регентите на малолетния син на Андроник Йоан V Палеолог – императрица Анна Савойска ,и мегадукса Алексий Апокавк.

/Изображение на Йоан Кантакузин като владетел (вляво) и като монах (вдясно).Изт.Уикипедия/

Син на Михаил Кантакузин, губернатора на Морея, Йоан Кантакузин по майчина линия той е сродник на Палеологовата династия. През 1341 г. умира император Андроник III Палеолог и трона е наследен от неговия невръстен син Йоан V Палеолог. В Константинопол е сформирано регентство в състав: императрицата-майка Анна Савойска и военачалниците Йоан Кантакузин и Алексий Апокaвк.
Скоро отношенията между тримата регенти се обтегнали, а Кантакузин бил заподозрян от императрицата в опит да вземе властта. Възползвайки се от отсъствието на Кантакузин от столицата императрица Анна Савойска го обявява за враг на империята и заповядва той да остави командването на войските. Когато новината за това достига до войските на Кантакузин ,през 1341 г. в крепостта Димотика Йоан Кантакузин е коронясан за император под името Йоан VI Кантакузин.

/Йоан VI Кантакузин на църковния събор от 1352 година.Изт.Уикипедия/

През 1343 год Кантакузин ,подкрепен от турски отряд се отправил на поход към Родопите ,а именно към Стенимахос и Цепина ,които очевидно държали страната на регентите Анна Савойска и Апокавк.Кантакузин споменава ,че в тази област ,имало ...„не по-малко от 1000 твърде храбри конници и много пехота”... една сериозна сила за времето си .Походът не се осъществил докрай ,защото емир Омур се разболял и войските се върнали в Димотика.
Регентите ,обезпокоени от действията на Кантакузин ,се обърнали за помощ към българския цар Йоан Александър (1331-1371) ,като по силата на договора си с него те му отстъпили 9 града и крепости в Родопите и Тракия ,а именно Цепина,Кричим,Света Юстина/с.Устина/ ,Филипопол,Стенимахос,Аетос/над Смолян/ ,Беаднос /с.Беден/ и Косник /край Рудозм/ ...Кантакузин пише ,че войската в тези крепости и градове била повече от 1000 души ,всички твърде храбри и неотстъпващи по храброст на всички ,които воювали при ромеите....

Последния път ,когато крепостта се споменава в изворите ,това е от времето на гражданската война между наследниците на султан Баязид Светкавицата.През 1410 год. в нея се затваря Муса Челеби ,отстъпвайки пред брат си Сюлейман Челеби ,когото всъщност по-късно побеждава и убива, за да бъде на свой ред победен и удушен от другия си брат - султан Мехмет I.

/Муса Челеби.Изт. Уикипедия/

Сведенията дължим на Константин Костенечки ,а вероятно през това време крепостта е била все още здрава и добре укрепена ,но след тези събития е започнала да се разрушава ,за да я видим в руини вече в наши дни ...

Църквата, "Света Богородица - Петричка" ,се откроява добре поради доминиращото си положение в местността и прави впечатлениес красивия си силует.

Тя е най-запазената сграда от крепостта с размери: 18,30м дължина, ширина 6,90м и височина оклоло 15,30м. Църквата е еднокорабна, едноабсидна, двуетажна и еднокуполна, с кула над притвора на втория етаж.

Първият етаж е имал вероятно предназначение за гробница,защото този тип двуетажни храмове са принадлежали към типа църкви-костници (костницата при Бачковският манастир),но поради липса на намерени кости си пробива мнението, че по-скоро се е ползвал за склад ,или друго помещение от битов характер.
Редовете от аркирани ''псевдоконструктивни'' арки, които са характерни за църквата при Асеновата са свойствени единствено за архитектурата по нашите земи през XIIв., като един нов декоративен мотив, който придава особена лекота и изящност на сградата.

Северният зид на църквата е бил изграден почти изцяло от камъни. Тук липсва разнообразието от камък и тухли на останалите зидове. Той има само един тухлен пояс.
Вторият етаж представлява същинската църква . Тя се състои от абсида, предабсидно пространство, наос и притвор
Почти в средата под наоса върху четири арки, стъпили на четири пиластра, се издига засводен купол, сложен на барабан с осем засводени прозорци.

Етажът е зидан от обикновени ломени и загладени камъни, свързани с бял хоросан, които се редуват с тухлени поясни от по един ред тухли. Зидовете на абсидата, са градени от обработени бигорни камъни взети от близкият терен, редуван с зидария от тухлени пояси.
Външно от юг църквата е украсена с пет засводени двустъпни ниши, като втората от тях е отворена за врата с размери 130/186 см.Стената между тях е инкрустирана с неглижосани глинени панички.
От север стената на църквата е украсена също с пет засводени двустъпални ниши, широки от 7 до 90 см. Средната е по-висока и е перфорирана, има входна врата 90/180 см., която е била ползвана при нужда с подвижна стълба.Стената също е украсена с 15 инкрустирани глинени тръби.
Абсидата е покрита с каменни плочи - отделен покрив.

Вътрешните стени са измазани с бял хоросан, смесен с плява. Пода е постлан с каменни плочи.

Oт юг стената на църквата ляга върху два свода и влизането в нея днес, както и в миналото е ставало оттук.

Живопис е имало само на втория етаж - в същинската църква, отвън, днес слабо запазена върху една от слепите ниши, и от вътре разположена в три пояса с гръцки надписи. Сигурно това е първото и единствено изписване от времето на издигането на църквата и то от добра школа. Запазеният гръцки надпис върху пиластъра...''Света Богородица Петричка с иждивения и труда и ръката на грешния и нещастен йеромонах Константин . . .''се отнася сигурно до построяването на църквата. В най-долният пояс имаме медальони с очертани вътрешно кръгли или квадратни вписани или тъмножълти полета, редуващи се един след друг. Фуниообразните ниши също са били изписани. От тази живопис личат още: Успение на Св. Богородица, над вратата девет бюста медальони (горният пояс), в долният пояс - Св. Св. Константин и Елена, от ляво на които е Свети Петър, а от дясно Св. Павел.
Изписването на храма трябва да отнесем през XII век и по-специално времето на Комнините (1081-1185г.).

На притвора на църквата върху напречен цилиндричен свод има четвъртита сводеста кула-камбанария. До камбанарията е водила вътрешна дървена стълба. По една външна дървена стълба е ставало изкачването на горния етаж. Кулата на църквата стъпва над притвора. Формира с наоса и олтара втория етаж. Квадратна е по план, изградена от каменни пояси и четири тухлени, съсътоящи се всеки един от три реда тухли.
Напоследък си пробива си път и мението, че е използвана освен за наблюдателница и за камбанария. Това менение е напълно основателно , защото е било нужно камбана да подканя населението от съседното селище Петрич за молитва и макар там да е имало църкви, най-нормално е било тази чест да се е падала по право на най-важната църква, а именно тази в крепостта,

И накрая нека да разгледаме остатъците от фреските в църквата....

БИБЛИОГРАФИЯ:

1.Росица Морева – Арабова.,Писмени извори за историята на Асенова Крепост.Известия на музеите от Южна България 1994 год.,т.XX ,стр.41-53.
2. Анна Комнина.Алексиада.ГИБИV III.стр8-149.
3Типик на Бакуриани.ГИБИ VII.стр.42
4.Васил Н. ЗлатарскиИстория на българската държава презъ срѣднитъ вѣкове.Томъ III. Второ българско царство. България при Асѣневци (1187—1280) (I изд. София 1940; II фототипно изд., Наука и изкуство, София 1972, под ред. на Димитър Ангелов) Стр.133,237,245,246,279,435,448,451,455,493,505-507,580
5.Йоан Кантакузин.История.ГИБИ X,стр218-396
6.http://www.history.asenovgrad.org/

Скалния манастир в с.Мурфатлар /Басараби

2011-08-20T02:27:00.000-07:00

Източник : http://www.patzinakia.com/BASARABI/index.html

Църквата "Св.Георги" ,в Кюстендил

2011-08-11T05:54:00.000-07:00

Кюстендил е един много интересен град ,с изключително културно наследство ,но за жалост стои някак встрани от интереса на пътуващите любопитни и жадни за нови впечатления люде ... А иначе като се започне от паметниците от римската епоха ,баните ,използвани през цялата история на града ,та до ден днешен ,крепостта на античната Пауталия ,и средновековния град Велбъжд на хълма "Хисарлъка" , късносредновековната "Пиргова" кула в центъра ,мине се през двете уникални османски джамии ,едни от най-ранните ,и най-добре запазени /засега/ по нашите земи и се стигне до може би най-интересния паметник в контекста на средните векове ,заедно със средновековната крепост ,а именно старата митрополитска църква "Св.Георги" ...виждаме ,че има за какво да отидем ,видим и да си поговорим ...

Църквата "Св.Георги" в кв.Колуша ,в Кюстендил ,е един от най-старите и интересни паметници ,на средновековното изкуство по-нашите земи.Тя е от т.н. "столичен" тип кръстокуполни храмове ,с трикорабен ,триапсиден план ,и осемстенен барабан ,на който лежи купола ,носен от четири масивни стълба.

Сградата е строена оттухли ,върху каменни основи.Архитектурните особености ,както и проведените разкопки ,определят датировката на паметника към X-XI век. /2/

При първото реставраторско проучване ,направено от Пламен Петров ,е установено ,че под "възрожденските" стенописи ,са запазени средновековни пластове ,според проучвателя от XII-XIII и XIV век. /2/

След цялостното разкриване на средновековните стенописи става ясно ,че в църквата съществуват четири слоя живопис.
Първият слой е датиран заедно с изграждането на храма ,през X-XI век ,но от него са оцелели незначителни фрагменти и части от мазилка.
Основният слой от запазените стенописи е от втория етап на изписване ,а именно края на XI- началото на XII век.

Изключителния им квалитет ,дава основание ,да се предполага ,че изпълнението им е дело на Солунски зографи ,или майстори от Охридско ателие./1/
Към третия периодпринадлежат образите на Св.Сава

и на Св.Йоан Предтеча

и няколко фрагмента от сцени ,вероятно "Рождество"

и "Сретение" ,на южната стена.При тези два образа оттретия етап ,надписите са изпълнени на български език ,докато надписите ,съпътстващи изобрженията от втория стенописен слой са на гръцки език , с изключение на един допоясен образ на Йоан Предтеча ,който е с придружаващ надпис ,също на български и застъпва слоя отXII век ,но и е застъпено от мазилката на Св.Йоан Кръстител от XVI-то столетие...

Вероятно то е остатък от пласт от XIV век мно засега е рано да се изкаже окончателно становище по него.

Според изследователката на църквата Лиляна Мавродинова ,изображенията на Св.Сава и на Св.Йоан Кръстител са от стенописния пласт покриващ храма в поствизантийския период ,и ги датира в XVI век.
Последното изписване на храма е от 1878-1882 год. и е без никакви художествени достойнства.

За сравнение ,свалените стенописи ,са експонирани в реставриратана сграда на тогавашната Велбъждка митрополия ,и могат да се видят...Аз съм много премерен в изказа си А.Грабар например ,се изразява за нея доста по-крайно ... нарича я "грозна" /1/...това е закачка ,към феновете на Самоковската школа ,чиито представители Иван Доспевски и Михаил Белстойнев ,са работили в църквата ,при последното и изписване... (1)

Олтарната част на храма е с уникална иконография.Представени са църковни дякони в процесия на Поклоненние на Христовата Жертва.

Богата е галерията на светците лечители .
Представени са образите на Св.Ермолай

,Св.Пантелеймон ,Св.Дамян

и Св.Козма /вероятно/.
Централните стълбове на храма са заети от свети войни ,от които само Св.Мина може да бъде достоверно идентифициран ,по медалиона с образа на Христос на дрехата му.

Интересното в галерията от военни светци са императорските им одежди...

Западната част на храма е заета от образите на жени-светици.

Наличието им на това място се обяснява с това ,че в западната част на църквата е било обособено т.н."женско отделение" ...

Най-добре е запазен образа на Св.Никола.Който вероятно е бил и първия патрон на храма .

Сега да видим епохата на възникването на този храм и кои може да са ктиторите ... Според годините на втория стенописен слой ,чиято датировка е края на XI - началото на XII век ,според данните ,това е времето на император Алексий I Комнин.

/Номизма на император Алекси I Комнин ,изт.Wikipedia/

А те се намират във т.н. "Виргинска грамота" на българския цар Константин-Асен Тих ,описваща и потвърждаваща даренията към манастира "Св.Георги - Горга" /скоропомощник/ или още "Св.Георги Бързи" ,на Виргинино бърдо ,край Скопие.

Доколкото има съмнения ,относно достоверността на документа ,следва да се отбележи ,че изследователите са единодушни ,че грамотата е създадена през XIII век ,отделно от това ,тази убеденост се подкрепя и от по-късната грамота на сръбския крал Стефан Урош Милутин , дадена на същия манастир през 1299-1300 год. ,където царКонстантин Тих е споменат сред дарителите на манастира ,като са добавяни и по-късни след него владетели и дарения на самия Св.Крал Стефан Милутин.На места Милутиновата грамота повтаря изцяло пасажи от Виргинската ,като в нея са запазени места ,повредени от времето ,сред които намираме и сведението ,че в средновековния Велбъжд ,в Колуша е имало метох на Виргинския манастир ,посветен на Св.Никола...."...вь Велбоужди вь Колоуши"...във Виргинската грамота името на Колуша е повредено и се чете само "Ко...ши" ...

Общото е ,че и в двете грамоти ,като пръв ктитор на Виргинския манастир е посочен "свети Роман" ,веднага след него цар Диоген ,като пояснение на фамилията на владетеля с името Роман.Следват други ромейски ,сръбски и български владетели.

...”Така също и моето царство, като подражава на онези благоверни и свети царе, които бяха преди мене, да излива върху тях нескъдни дарове и да ги обогатява; когато слезе царството ми в Долната земя, намери царството ми манастира на великомъченика Христов Георги Бързи, създаден от светия цар Роман на Виргино бърдо срещу град Скопие над Серава и поради нападение на другоплеменници агаряни загубил всички свои правила и свои метоси, паднал до основи и от свтия цар кир Алексий отново изграден, издигнат и прославен, и обдарен, и подкрепен от мнозина правоверни царе.
Варлаам, архимандрит на този честен храм, изнесе пред царството ми правилата и хрисовулите на светите и правоверни царе, които са били преди мене, и на кралете: на светия Роман, на цар Диоген, на свети цар Петър, на цар кир Никифор и на останалите — на светия цар кир Алексий, на цар Калоян, на цар кир Мануил, на цар кир Теодор, на цар кир Исак, на свети Симеон Неманя — дядо на царството ми, на цар Ватаций, на цар Калиман. Царството ми, като [ги] прие благосклонно и [ги] прочете, нито [ги] промених, нито [ги] наруших, но [ги] поправих и утвърдих още по-здраво, отколкото всички гореказани царе и крале”...

/Златен хистаменон на император Роман IV Диоген.Вдясно.Изт.Wikipedia/

Роман IV Диоген е син на император Константин Диоген и произхожда от видно семейство от Кападокия. Константин Диоген от 1024год. е бил управител на Срем /Сирмиум/ ,а от 1028 до 1030 е дук на Солун. Самият Роман Диоген преди да стане император е женен за Анна , дъщеря на принц Алусиан и внучка на българския цар Йоан Владислав , от която Роман има поне един син - Константин Диоген, починал преди 1068 г.,като успява да направи добра военна кариера и при император Константин X Дука вече е стратег на Средец ,следователно добре е познавал тези земи ,което личи и от житието на Св.Прохор Пшински....

...”Веднажъ, когато Диогенъ отишелъ на ловъ въ планина Козякъ, дето се спасявалъ светецътъ въ една пещера, той, гонейки една сърна, се доближилъ до пещерата и, като видѣлъ стареца, се уплашилъ и търтилъ да бѣга. Но св. Прохоръ го повикалъ по име и му казалъ да се върне при него, защото и той е човѣкъ. Изплашенъ, Диогенъ, като чулъ, че старецътъ знае името му, въ голѣмъ страхъ дошелъ при стареца и поискалъ благословение отъ него. Св. Прохоръ го благословилъ и му рекълъ: „Диогене, речено е да отидешъ въ Цариградъ и ще бѫдешъ царь, но, когато възлѣзешъ на престола, спомни си за мене стареца поради предсказания даръ”. Диогенъ си отишелъ, очуденъ отъ думитѣ на стареца, но го забравилъ. Тогава светецътъ му се явилъ и му казалъ: „да отидешъ въ Цариградъ и ще станешъ царь и мене недей забравя”. И наистина, Диогенъ отишелъ въ столицата, гдето патриархътъ повнушение отъ св. Прохора настоялъ, щото Диогенъ да бѫде избранъ за царь. Но, когато станалъ царь, Диогенъ пакъ забравилъ светия старецъ. Между това последниятъ се поминалъ въ пещерата си, и тѣлото му останало неразложено. Тогава св. Прохоръ се явилъ на сънь Диогену и му напомнилъ, че пакъ го забравилъ. Следъ това царьтъ съ патриарха и голѣма свита отишелъ на мѣстото, гдето Диогенъ го бѣ видѣлъ първомъ презъ време на лова, но тамъ го не намѣрилъ. Царьтъ, като не знаелъ, где да го търси, мислѣлъ вече да се върне въ Цариградъ, но светецътъ пакъ му се явилъ на сънь и му казалъ, да го потърси по-навѫтре въ пустинята. Диогенъ заедно съ слугитѣ си бързо отишелъ и по указанието на единъ бѣлъ орелъ намѣрилъ пещерата, гдето лежело тѣлото на светеца. Царьтъ влѣзълъ въ пещерата и открилъ тамъ нетленнитѣ му останки и заедно съ патриарха сами ги занесли при р. Пчиня. Тамъ Диогенъ издигналъ църква въ името на светеца, въ която били настанени мощитѣ, положени въ новъукрасенъ съ злато ковчегъ, и въ скоро време изникналъ тамъ хубавъ мънастирь, който и до днесъ сѫществува”...

Вторият благодетел на манастира ,възстановил обителта с нейните права и метоси и според двете грамоти е Св.Цар Алекси ,или император Алекси I Комнин...” поради нападение на другоплеменници агаряни загубил всички свои правила и свои метоси, паднал до основи и от свтия цар кир Алексий отново изграден, издигнат и прославен, и обдарен”...

/ИмператорАлекси I Комнин ,миниатюра ,изт.Wikipedia/

Под другоплеменници агаряни се има предвид нашествията на печенегите,които тогава все още даровития само военачалник Алекси Комнин отблъснал.

Това станало вероятно след като през 1079 год ,когато ...” великиятъ доместникъ Алексий Комнинъ пристигналъ въ Цариградъ, гдето билъ награденъ отъ Вотаниата съ титла, „севастъ” и съ много други награди, той излѣзълъ презъ пролѣтьта на 1079 год. да обиколи повѣрената на неговата власть область въ качеството си на „пълномощенъ стратегъ” на запада. Алексий пристигналъ въ Одринъ, гдето следъ нѣколко дена получилъ известие, че скитскиятъ народъ се въорѫжавалъ, „за да разграби българскитѣ предѣли”т. е. западнитѣ български земи, които до тогава печенѣзитѣ все още щадили. Затова Алексий Комнинъ веднага събралъ всичката войска, която се намирала подъ командата на мѣстнитѣ воеводи и архонти, и потеглилъ на западъ. Когато пристигналъ въ Пловдивъ и му било съобщено, че печенѣзитѣ опустошавали селищата междуНишъ и Скопие, той набързо тръгналъ противъ тѣхъ. Обаче, когато Алексий вече миналъ Срѣдецъ, печенѣзитѣ, като се научили, “че той насочилъ птя си право противъ тѣхъ, оставили плячката си и набързо отишли въ своитѣ живѣлища. Следъ като ги прогонилъ по тоя начинъ оттамъ, Алексий отново се върналъ въ Пловдивъ, гдето, както изглежда, не било съвсемъ спокойно, защото само, следъ като наредилъ добре работитѣ въ страната и градоветѣ ѝ въ кѫсо време, дошелъ въ Цариградъ”...

/Алекси I Комнин,миниатюра ,изт.Wikipedia/

По традиция в църквите от периода ,на североизточния подкуполен стълб при олтара е изобразяван светеца – патрон на църквата /както това е и в храма „Св.Димитър” в Паталеница/.Следователно църквата в колуша е била посветена на Св.Никола Мирликийски ,както се потвърждава и в грамотите.

Откриването на златен варак върху евангелието ,което светеца държи в ръката си е косвено доказателство ,за особеното старание ,при изографисването на тази фигура ,а ктиторството на императорите от ранга на Роман IV Диоген и Алекси I Комнин ,обяснява качеството на стенописите и високото майсторство на строителите и зографите.Днешното име на храма „Св.Георги” ,е отглас от спомена за манастира майка „Св.Георги-Горга” край Скопие.

При проучванията на храма ,археолозите не са открили следи от по-стари сгради ,значи построяването на метоха кореспондира с началото от царуването на Роман IV Диоген ,а вероятно оттогава е и първия стенописен слой,а император Алекси I Комнин ,възстановява само стенописите ,пострадали от печенежкото нахлуване по време ,когато се е установил в Солун през септември 1105 год ,до декември 1106 год и отново през ноември 1107 год.Някъде през тези години той обиколил Струмица ,както и други селища по поречието на Вардар ,и обдарил много храмове ,като най – вероятно тогава ще да се е погрижил и за възстановяването на стенописите на църквата на метоха в Колуша./1/

Библиография:

1.Лиляна Мавродинова,”Още за средновековната църква в Колуша-Кюстендил /Ктитори,светец – покровител и дата на сградата и на първите два стенописни слоя”,ИИМ Кюстендил ,2006 г. ,т.XIV ,стр11-15.

2.Аблена Мазакова ,”Проучване ,реставрация и експониране на средновековните стенописи в църква „Св.Георги” - Колуша ,Кюстендил , ИИМ Кюстендил ,2006 г. ,т.XIV

3 Васил Златарски, История на българската държава презъ средните векове. Томъ. II. България под византийско владичество (1018—1187).

4.Виргинската грамота на цар Константин Тих

Мадара

2011-08-09T01:26:00.000-07:00

За Мадара каквото и да се каже ,винаги ще е малко ,и винаги ще е трудно да се избяга от клишето ,за фундаменталното значение ,което това място има ,за формирането на представите ,за същността на Българската нация ...
Всъщност ,региона на Шумен ,винаги се е възприемал ,като своеобразна "люлка" ,на Българската държава ,на Балканския полуостров ...
И как няма да се възприема ,след като в този район са съсредоточени фундаментални паметници като Плиска ,Велики Преслав ,голямата крепост на средновековния град Шумен и разбира се емблемата на България - Мадара ...

Разбира се тези паметници не изчерпват историческото наследство на региона ,има още много такива ,гробници от времето на траките при с.Ивански,римската крепост Динея ,край с.Войвода и вила при с.Мадара ,следи от дългото готско присъствие по тези земи има при аула на хан Омуртаг край с.Хан Крум ,интересните и запазени скални манастири по Шуменското плато ,на някой от които сме се спирали в предишни публикации ,и не на последно място шедъоври на османската архитектура ,като Томбул джамия в Шумен ,и няколко османски укрепления ,като най-запазеното е Бештепе табия между Шумен и с.Макак ,сега квартал на Шумен

Но все пак днес ще се спрем на мястото ,което може би съхранява паметта на всичките тези цивилизации ,и което оформя представата за нас по света ,като древен и държавнотворен народ ,а именно ... Мадара

Допреди 1872 година ,Мадара е име абсолютно неизвестно за науката.Пръв Феликс Каниц ,дочул за необичаен скален релеф в околностите на селото ,потвърждава наличието му и през далекогледа си различил и следите от надписи около конника, като с това поставя началото на интереса и изследванията върху мястото.
След това братя Шкорпил ,построяват дървено скеле и снемат първия препис от надписите.Първите археологически разкопки започват през 1924-1933 год и оттогава системните проучвания не са спирали ,като вече са открити по-голямата част от известните днес паметници...
Най-старите следи от живот датират от новокаменната и каменно-медната епохи /VIII-III хилядолетие пр.н.е./ и са открити в т.н."Малка пещера".В "Голямата пещера" и около нея са открити следи от живот от желязната епоха /I хил.пр.н.е./,когато местността е обитавана от траките.
Особено интензивен е живота тук през Римската епоха.Край с.Мадара е изградена голяма римска вила

/изт. http://www2.rgzm.de/Transformation/Bulgaria/Pln10BG.htm/

,а при извора на Голямата пещера съществува светилище на местни и гръко-римски божества ...Извършвани са приношения на Трите нимфи - богини на студените води и бистрите извори ,на героя на древна Елада Херакъл ,богът на виното и веселието Дионис ,на Зевс и Хера ,на малоазиатската богиня Кибела ,и естествено ,на конника Херос - богът на живата природа и подземните и сили....

През IV век след първите нашествия на варварите и степните народи ,на платото била издигната малка крепост ,свързана с изворите и складовете за храна ,при пещерите в подножието и ,посредством стръмен ,днес вече недостъпен проход ,през тясна цепнатина в скалите.

Когато утихва бурята на Великото преселение на народите ,скалите на Мадара вече са владение на Българската държава.Старите светилища са унищожени ,а крепостта на платото - изоставена.
Все пак мястото е привлякло вниманието на българските жреци и ханове ,които както ще видим съзнателно или не ,но продължават вековната култова традиция на мястото ,чиито отвесни скали ,внушително издигащи се над предимно равната местност ,поради близостта си до небето ,наричано от древните българи Тангра ,са станали отново предмет на обожествяване и на особена почит.
Поради близостта си със столицата Плиска ,Мадара се превръща в главния култов и хански център на Българската държава.Взаимната връзка между двата центъра духовния и политическия ще обуславя развитието на Мадара и занапред през столетията.

Първото светилище е разположено около два големи скални отломъка и образува обособен архитектурен комплекс ,като очевидния обект на култови действия е именно скалата ,оградена със зид ,през чиято врата ,поради малкото пространство между стената и камъка ,вероятно са влизали само малцина избрани.

На южната страна на оградената скала е изградено малко помещение с вход от изток.При разкопките му са открити следи от три подови настилки от различно време.В ниша в плана на помещението е открита подставка на изчезнала днес колона ,без конструктивно значение за архитектурата на храма.Вероятно става въпрос за колона с култово предназначение ,с изсечен в нея надпис ,визиращ някакво събитие ,каквато е и намерената в олтара на една от по-късните средновековни църкви в Мадара ,преизползвана като сполия колона с надпис ,съобщаващ за жертвоприношение ,извършено от хан Омуртаг.В момента колоната се намира в НАМ София.

Надписа е на гръцки език и се намира на колона от мрамор ,с диаметър 0.45 см. и височина 0.75 см.Горната и долната част са отчупени.Надписът не обхожда колоната ,а е само от едната страна.Средната част на колоната също е отчупена и надписа е сериозно пострадал ,като пълното му четене може да се реконструира само хипотетично и несигурно.
Интерес предизвикват буквите от края на 5-ти ред и началото на6-ти "ТА-ГГРА" .Тъй като в гръцкия език комбинацията от "ГГ" св чете "НГ" ,се получава името "ТАНГРА" ,но при липсата на букви преди и след тези ,образуващи името на древното божество ,и при степента на запазеност на силно фрагментиралия мраморен отломък е тругно да се твърди каквото и да е на 100% ...

Ето и възможното четене на надписа от колоната :

Любопитно е ,че ширината на нишата в сградата ,отговаря на диаметъра на колоната с надписа.Разбира се ,няма преки доказателства ,за да се твърди ,че помещението е изградено ,във връзка със жертвоприношението на хан Омуртаг и ,че точно то е съхранявало въпросната колона с надписа ,изсечен по този повод ,но появата и навярно е свързана с някакъв подобен повод ,което прави безспорни функциите на помещението ,като сграда ,използвана за нуждите на религиозния култ.

Другата сграда от комплекса е представлявала четириъгълно помещение ,съобразено с широката скална площадка ,източно от описаните до тук постройки.Навярно също е било помещение с култово предназначение.

Между двата скални отломъка е разположена централната сграда на комплекса.По план нейните стени са прорязани от осем отвора ,указващи че тази приземна част не е била обитавана.На нивото на обитаемия втори етаж ,от три страни са се издавали дървени тераси ,стъпващи на дървени стълбове.Такова оформление ,не е характерно за култовите сгради ,но се наблюдава в жилищни помещения ,в съседна Плиска.
Можем само да гадаем ,дали постройката при Мадара е била ханска резиденция или вилище на висше духовно лице ,обслужващо светилището.Но пък от друга страна не бива да забравяме ,че според изследователите върховният жрец на българите е бил ханът...

и пак схемата на комплекса да не си играете да скролвате нагоре :)

Към началото на IX век се отнася появата на голямата сграда ,на терасата под камъка-светилище.Нейния план е същия ,като на езическите светилища в Плиска ,от два вписани четириъгълника ,като вътрешния ,който е и същинското светилище има предверие.

При разкопките на храма е открита керемида с изображение на жрец ,държащ птица ,въплъщение на вярванията ,че след смъртта душата на човек се превръща в птица.

Свидетелство за това че мястото е било посещавано и от висшия ешелон на българската аристокрация са и редица възпоменателни паметници ,откривани в близката околност ,където откриваме и други прояви на погребалния обряд.
Голям некропол има в близкото с.Калугерица ,където можем да видим интересни каменни кръстове датирани към XIV век.

В местността Кирека е открита и ханска резиденция ,градена от големи представителни квадри ,каквито са и стените на Плиска ,и обслужващи помещения ,както и християнска гробница с два саркофага...Смята се ,че след приемането на християнството ,въпросната резиденция е превърната в манастир.

До нас са достигнали и два откъслека от варовикови колони с части от възпоменателни надписи. Първият откъслек, висок 0,72, е намерен отново при с. Калугерица, Шуменско, сега в Музея при Мадарския конник. Запазената част допълнена гласи в превод:

„[Кан сюбиги Омуртаг]:
— — — — — — [тар-
канът беше мой сьтра-
пезник и умря в — — —
— — — — — —”

Вероятно и тази колона някога се е издигала край светилищата в Мадара ....

Към високопоставените представители на българската аристокрация ,вероято е принадлежал и покойникът ,чиито останки са открити край стария път от Мадара ,за Плиска.Свидетелство за това е т.н. "Втори коланен накит от Мадара" ,който е сред най-забележителните паметници на старобългарското златарство от IX век.

Очевидно с възникването на българското светилище ,крепостта на Мадара е била възстановена ,и гарнизона и е изпълнявал функциите по гарантиране на спокойствието на висшия ешелон на аристокрацията ,прибивавал тук.
За състава на Мадарския гарнизон ,узнаваме от един издълбан върху каменен блок надпис ,указващ списък на ризници ,зачислени на петима военачалници.
Надписа е намерен в сега съборената джамия на с.Мадара ,където е бил вграден вторично, а сега е в музея при Мадара.

Надписа гласи:
„ + Юк боилът има 26 ризници,
ичиргу багаинът 12, зиткомирът 17,
юк багаинът 22, бири багаинът 22.”

Кръстният знак, с който започва надписът и за който ще говорим при строителните надписи, показва, че се касае за официален документ. На първо място в списъка е даден юк боилът, който като боил е заемал по-висока служба. Обаче какво положение е имал в общата стълбица на чиновете, не може да се каже.Във всеки случай "юк" показва службата, която боилът е заемал. Обстоятелството, че той е принадлежал към съсловието на боилите и че неговият брой на ризниците е най-голям и най-сетне, че стои на първо място, говори, че той е бил най-висшият чин измежду споменатите в надписа. По всяка вероятност количеството на ризниците и шлемовете, които са били поверени на всеки военен чин, е зависело от важността на укрепеното място и от броя на останалите началници.

Втората сложна титла ичиргу багаин означава буквално „вътрешен багаин”. Както съсловната титла багаин, която е идвала след боилите, което се посочи вече по-горе, така и броят на ризниците, който е най-малък от всички споменати в надписа, показва, че ичиргу багаинът е бил не само по-нисш чин от юк боила, но и от останалите чинове. Думата ичиргу „вътрешен” сочи може би, че той е бил вътрешен на юк боила, т. е. негов адютант или помощник.

Трудно е да се установи значението на титлата зиткомир. Отсъствието на всякаква съсловна титла и малкият брой ризници свидетелствуват за неговия нисш чин, може би най-нисшият в надписа. Споменаването му след юк боила и ичиргу багаина означава може би, че и той се е числял към лицата, придадени в помощ на юк боила.

Двамата последни багаини изглежда да са имали еднакво или почти еднакво служебно положение. Първата част на бири багаин Ив. Венедиков сравни приемливо с първата част на сложната титла бори таркана, управителя на Белград по времето на княз Борис, който посрещнал тримата прогонени от Моравия ученици на Методий. Както бири, така и бори могат да се свържат с тюркската дума за вълк bri, при което бири и бори представят опити да се предаде на гръцки --. Заслужава да се отбележи, че знамената или отличителните знаци (signa) на римските легиони са били украсени също с животни на върха, като вълк, глиган, кон, орел, минотавр, а по-късно със змия от коприна. Те означавали не само принадлежността към определен легион, но и характера и храбростта на съответния легион. Може би и в нашия случай тези, които са носили названието вълк, да са образували особена бойна група....

Нека сега да разгледаме крепостта.Обстоятелството ,че в пространството заградено от крепостните зидове ,няма помещения ,освен една малка еднокорабна църква

и няколко военни сгради

,говори ,че укреплението е било с чисто охранителни функции ,а населението от околната низина при опасност се е настанявало зад стените и ,които заграждат от три страни участъка от платото ,а западната страна ,поради непристъпността на терена не е имало нужда да бъде защитавана от крепостна стена ,като на нейно място вероятно е имало дървена ограда ,да не би някой да залитне надолу в пропастта ...

/План на крепостта Мадара, изт. Google ,http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=233/

Най - интересен е участъка на крепостната порта, защитавана от две петоъгълни кули,издаващи се изцяло пред стените.

Петоъгълните кули започват да се строят на Балканския полуостров към края на V век , и следват логиката на издадения напред клинообразен остър ръб ,който не можел да бъде атакуван фронтално от обсадните машини на противника ,защото каменните ядра и тараните срещали стените на кулата под ъгъл и рикоширали ,без да могат да нанасят някакви значителни поражения.Това налагало противника да насочва посоката на движение на обсадните машини под ъгъл ,което пък оголвало фланговете им за обстрел от крепостните стени.Петоъгълните кули дават по-голяма възможност за ветрилообразна стрелба по настъпващия враг ,което я прави крачка напред във фортификационното изкуство по време на ранновизантийския период.

Портите са били две:спускаща се катаракта и вътрешна ,двукрила порта.

В случай ,че неприятеля преодолее катарактата ,би се озовал в малкото вътрешно пространство между двете порти ,където лесно би могъл да бъде неутрализиран чрез обливане с вряла вода ,масло ,катран и груги гадости ,през цепнатините на свода ,над който е разположена площадката с механизма за вдигане и спускане на падащата врата ,на втория етаж ,и съответно подпалван с градушка от запалени стрели ...

Съдейки по възстановката ,на площадката е можело да се разположи и каменометна машина ,с която да сеутрализира обсадната техника на противника.

/Възстановка по Колектив ,"Крепостно строителство по българските земи" ,Арх-Арт ,София,2000год.стр.122/

Очевидно кулите при крепостните порти на крепостта са били най-активното звено в отбраната на твърдината ,при нападение.

До бойната пътека ,водят две каменни еднораменни стълби ,а една четириъгилна кула ,отбранява североизточния сектор от крепостта ...

Във вътрешността на кулите са били оформяни помещения във височина ,и с най-различно предназначение.Освен три потерни по трасето на крепосната стена ,няма други архитектурни особености ,при Мадарската крепост.

Едната потерна ,е представлявала както личи вход за пешеходци ,който е бил разположен в надвратна кула

Исторически извори споменаващи името на крепостта почти липсват.Крепостта е спомената под името Маторич /името не е сигурно ,не съм го виждал/ в писмото ,разпратено на 24 октомври 1444 год. от крал Владислав III Ягело-Варненчик по освободени от него османски пленници ,до съседните крепости с османски гарнизони.Писмото е съставено от Андреас ди Палацио ,който както личи е бил кралски секретар ,и е вид ултиматум до гарнизоните на "...Шумен,Мадара,Петрич/при Разделна/ ,Варна ,Каварна ,Галата и другите крепости в провинция Тракия".../Андреас де Палацио, Писмо за поражението при Варна, изпратено до кардинал Лудовик /стр.85-95/; Известия на Народния музей - Варна, кн. I /ХVI /1 1965 г., 151 стр./

Вероятно и след превземането и от кръстоносците на Владислав Варненчик ,през същия месец ,крепостта Мадара е прекратила съществуването си

Хипотезата за идентифицирането на крепостта на платото с Мундрага ,където се е затворил цар Симеон при похода на маджарите в българските земи през 895 год. ,ми се струва леко дискусионна.

/Печат на Симеон Велики ,с надпис "Василевс на ромеите" ,изт. :http://apollon.blog.bg/izkustvo/2011/07/17/car-simeon-veliki-e-prodaden-na-evropeiski-aukcion.784634/

От една страна доколко може да се съди по мястото на преминаването на Дунав ,подпомогнати от ромейската флота ,водена от патриция и друнгарий Евстатий ,маджарите преминават реката някъде към устието на Дунав ,а първото сражение е станало скоро след навлизането на маджарите някъде в равнините на Северна Добруджа.Това сражение, според свидетелствата на всички извори било несполучливо за българите.Такова било и второто сражение ,което минало с по-малко жертви ,но пък вследствие на него Симеон се скрил зад стените на Мундрага /според Константин Багрянородни/ ,а територията на България чак до Преслав ,била оплячкосана от маджарите.

/На миниатюрата от "Хроника" на Йоан Скилица, българите се спасяват от маджарите в Дръстър ,изт. Wikipedia/

Значи като че ли трябва да търсим локализацията на Мундрага някъде на север от днешна Мадара /според Златарски е край с.Малък Преславец ,Тутраканско/ ,където са ставали сблъсъците с маджарите.Още повече ,че вече се счита за сигурно ,че Симеон е намерил убежище зад стените на Дръстър според по-достоверния Симеон Логотет ,описващ същите събития и разграничаващ Дръстър ,послужил за убежище на царя ,от Мундрага ,където Симеон затваря Леон Хиросфат докато Константин Багрянородни явно смесва понятията ...

От друга страна обаче ,Мундрага се появява отново ,като мястото ,където Симеон е затворил имперския пратеник Леон Хиросфакт или Магистър ,комуто било възложено окончателно и да уреди въпроса за мира поискан от Симеон ,чрез друнгария Евстатий ,намиращ се на котва в устието на Дунав ,и да получи от Симеон обещаните византийски пленници, които последният бил откарал от Тракия в предната 894 г., като условие за мира. Едновременно с това император Леон VI дал заповед както на Евстатий, така и на Никифор Фока лагеруващ с войските си на южната българска граница ,да се върнат в Цариград, което ясно показва, че мирът или, по-скоро, примирието било сключено. Според общия ход на изложените събития, за извършването на които било необходимо немалко време, пристигането на Леон Магистър в България, както и оттеглянето на византийската флота и войска от българските граници според Златарски ще трябва да отнесем към края на лятото на 895 г...Значи има време Симеон да се прибере от Дръстър в Преслав ,и от там да замисля планове как точно да се разправи с враговете си ... Като начало Симеон, без да го удостои с една дума, заповядал да отведат Леон Магистър в Мундрага и там да го арестуват. Докато е затворен в Мундрага Симеон и Леон Хиросфакт водят оживена кореспонденция с писма ,докъм пролетта на 896 година ,когато след успешния си поход срещу маджарите ,в Мундрага Симеон договаря като условие за мира размяната на 120 хиляди ромейски пленници с неизвестен брой български ,заробени от маджарите и откупени от императора впоследствие....

/Печат на Симеон Велики (25mm, 17.89 g, 12h) ,на изображението с Христос Пантократорима надпис "Христе, помагай на Симеон, архонт на българите" ,източник http://apollon.blog.bg/izkustvo/2011/07/17/car-simeon-veliki-e-prodaden-na-evropeiski-aukcion.784634/

Поради близостта на Преслав и Мадара ,не е невероятно именно това да е и нашата крепост ,където са се разменяли писма между царя и ромейския пратеник ,но естествено това са само хипотези ...

Приемането на християнството през 864 година ,значително променя облика на езическия култов център.Скалното светилище е изоставено ,а големия езически храм е съборен ,а на негово място бил издигнат манастир.Манастирската църква по план принадлежи на т.н. скъсен тип базилики ,със ширина по-голяма оттази на дължината.Постепенно около храма възниквати верижни сгради ,съставляващи жилищните и стопански помещения на манастира.

През VIII-IX век възниква и некропол ,при разкопките на който са открити останките на мъж,погребан със златен накит известен в науката ,като "Първи коланен накит от Мадара" който Ваклинов датира в VIII век.

В манастира е открит печат на главата на църквата Георги ,чието име е малко известно от изворите и обект на много научни спорове.

Надписа е върху оловен печат ,датира се в IX - XI век и гласи ..."Богородице ,помагай на твоя раб Георги ,архиепископ на България" ...изт. :http://ald-bg.narod.ru/patriarsi/BGpatriarsi/Georgi/Georgi.htm/

Вероятно през XII - XIII век възниква и големия скален манастир ,като главния манастирски храм е бил в комплекса под скалите ,а в многобройните килии по отвесните скали ,са живеели аскети-отшелници.Килиите днес са недостъпни без специално алпинистко оборудване ,но са на брой около 150 ,което прави скалния манастирна Мадара най-големия по нашите земи.

Към XIV век се появява гробището при с. Калугерица ,което име е пряк спомен от съществуващия преди толкова столетия манастир.

И така ,след като проследихме хронологията на това възхитително място е редно да се спрем накрая на най-интересния паметник ,който всъщност дава облика и асоциациите ,свързани с Мадара ,а именно Конника...

Скалния барелеф се намира на 23 метра височина в отвесните скали на Мадарското плато.

Този забележителен паметник представлява композиция от три фигури — конник, куче и лъв, като трите части на композицията са хармонично свързани помежду си — конникът, е разположен най-високо в бавен ,триумфален ход, под коня, е изсечен лъв, прободен от късо копие; зад коня, но под него, е представено тичащо куче, устремено към лъва.

Преди всичко технически ,можем да кажем ,че са преодолени огромни трудности, които и днес представят нелек проблем за скулптора. Качен на 25-метровото скеле, което не му дава възможност да следи хода на работата си от мястото на обикновения зрител, ваятелят е създал образ, който въздействува от десетки, дори стотици метри разстояние — една със сигурност съзнателно търсена дистанция.

От облеклото и снаряжението на конника личат малки, но твърде важни подробности. Конникът е облечен в дреха до колене. Седлото е с високо облегало, две покривки под него, заден и долен ремък. Десният (видимият) крак на конника е пъхнат в стреме. На гърба си носи калъф за лък. Върху копието, забито в лъва, личи знаме. Върху челото на коня е било закрепено някакво украшение от друг материал, което сега липсва.

Тържественият характер на сцената, тежкият, спокоен и скован израз на конника са обусловени от един етикет, типичен за средновековието. Не е случайно и това, че конят пристъпва не с обикновения си ход при диагонално местене на краката. Походката на коня е алюр на един специално обучен кон. Тази дресировка е особено разпространена в бита на източните народи. Във всеки жест на конника, във всяко положение на фигурите се чувствува много тържественост. Във всичко това се проявява основната идея на творбата, изразена символично — героизирането на владетеля в една сцена на триумф.

Датата на този паметник се определя добре не само с помощта на стиловия анализ, а ис непосредствените данни на релефа и надписите около него. Наличността на стреме изключва релефа от произведенията на античната скулптура, защото стремето е донесено в Европа в края на VI в. и неговият произход е от вътрешна Азия. Ако и зле запазени, надписите около конника говорят определено за събития от българската история на VII и началото на VIII в. Връзката между надписите и релефа е безспорна. Последните проучвания доказаха, че релефът заедно с първия надпис около конника датира в самото начало на VIII в. Името на втория български владетел, хан Тервел, се поменава наред с византийския император, носоотрязания Юстиниан II. Споменават се чичовците на хана, т. е. братята на Аспарух, заселени около Солун. Всичко това говори, че владетел може да бъде самият Тервел.
Но заедно с всичко това мадарският скален релеф представлява един много важен момент в развитието на художествената култура на българите ,предназначен да възхвали делата и подвизите на хана — владетел и жрец на небесния Бог.Това е момента на победата над неприятеля, триумфът на победителя.

Този паметник придобива още по-определен смисъл с изсечените в скалата около него надписи на гръцки език и написани с гръцко писмо.Естествено можем да си обясним гръцкия език и писмо в такъв важен документ, написан, за да възхвали делата на един владетел, който вече носи византийска титла кесар и архонт,какъвто е хан Тервел,който се намесва във вътрешните дела на империята и който вероятно се стреми да подражава на императора. Духът на надписа, назидателният тон на някои пасажи, гордостта, която лъха от текстовете, са напълно в стила на ханската власт у българите.

Надписите край конника са от различни епохи ,както показват имената на действуващите лица. Горните и най-старите са както посочихме от времето на Тервел, чието име се чете безспорно на две места. Долният, под конника надпис е от времето на Кормесий, чието име се чете ясно също на две места. Надясно от този надпис пак под конника се намира друг, много изтрит, който принадлежи на по-късната епоха от времето на Омуртаг.

Според най-ранния надпис четем:

„ . . . . . . . . . . .
. . . при българите . . .
. . . при Тервел
дойде. на носо-
отрязания импера-
тор не повярваха
моите чичовци в
Солун и отидоха
в Кисинските (селища)
- . . негов един . . .
чрез договор Тервел архонтът
на императора даде . . .
. . . . . . . 5 хиляди . . .
. . . . . . . . . . (императо-)
рът с мене добре победи.”

В приведения откъс имаме следните опорни точки, от които трябва да се излезе при тълкуването или свързването на надписа с исторически събития: Тервел, носоотрязаният император, моите чичовци в Солун и с мене добре победи. Следователно трябва да се подирят във византийската и българската история такива събития, в които споменатите двама — Тервел и носоотрязаният император — да са били действуващи лица.

В 695 г. византийският император Юстиниан II (685— 695 и 705—711), който поради редица свои деяния станал омразен на византийския народ, бил свален от престола и носът му бил отрязан. Поради това обезобразяване той добил прозвището „ринотмет” т. е. носоотрязан. Новият император Леонтий (695—698) заточил сваления Юстиниан в Херсон/Южна Украйна/,който по онова време бил във византийски ръце.

/На снимката ,златен солид на император Леонтий ,изт. Wikipedia/

Обаче нито отсичането на носа, нито заточаването в далечния Херсон не стреснали отмъстителния Юстиниан ,който планирал как да се завърне на престола на империята . Той не криел намеренията си и затова властите в Херсон решили да го предадат на новия император Тиберий III (698—705) ,който от своя страна пък отрязал носа на предшественика си Леонтий при заемането на престола ,естествено по насилнически начин . Обаче Юстиниан, предупреден своевременно, избягал при хазарския хаган, който го приел с почести и го оженил за сестра си. Заканите на сваления император разтревожили Тиберий в Константинопол, понеже виждал, че възможността да се завърне на престола се увеличила, и той проводил пратеници при хазарския владетел с молба да му предаде заточеника. Хаганът решил да изпълни молбата, за да не се развалят добрите отношения с Византия. Юстиниан и този път навреме предупреден, успял да се измъкне с хората си от Хазария, след като убил собственоръчно изпратените при него хазари, да го заловят.

/На снимката ,златен солид на император Тиберий III Апсимар ,изт. Wikipedia/

След едно опасно пътуване с лодка по Черно море се добрал до устията на Дунав и оттам проводил един от приближените си на име Стефан при българския владетел Тервел с молба да го приеме и след утвърдителен отговор той отишъл при българите. Очевидно е, че приведената по-горе запазена част от Мадарския надпис трябва да се свърже с разказаните накратко събития от византийската история, на които той се явява като продължение.

Но нека се върнем към разказите на двамата византийски хронисти Теофан и Никифор, от които черпим горните сведения. Според тези хронисти Тервел приел с големи почести Юстиниан, който поискал военна помощ, за да си възвърне трона и обещавал много дарове и дъщеря си за жена на българския владетел. Тервел се съгласил да му помогне, за което се заклел, и на следващата година 705-та се отправил за Константинопол заедно с Юстиниан и с цялата си войска от българи и славяни. Те пристигнали при столицата и се разположили на стан пред градските стени до т. нар. Харсийски врати. В продължение на три дни Юстиниан подканял гражданите да го приемат отново за император. Те не само отказали, но го ругаели и му се подигравали. През нощта на четвъртия ден Юстиниан с неколцина привърженици се вмъкнал в столицата през градския водопровод. Неговата поява предизвикала голямо смущение и той завладял града и си възвърнал бащиния престол. В Мадарския надпис това е казано само с едно изречение: „императорът победи добре с мене”.

Добрата победа на Юстиниан е била украсена и с публичната екзекуция на предшествениците му Леонтий и Тиберий Апсимар на хиподрума в столицата ,но да не се отплесваме...

По-нататък хронистът Никифор отбелязва: „С владетеля на българите Тервел, който бил на стан извън Влахернската стена, Юстиниан се отнесъл извънредно любезно, и накрая, когато Тервел дошел при него, наметнал му царска хламида и го провъзгласил за цезар. Юстиниан го поканил да седне до него и заповядал на войските да се покланят на двамата. Надарил го с много дарове и го изпратил в страната му.” Този откъслек от хрониката на Никифор се допълва от два други извора за същото събитие. Първият извор, един неизвестен автор, съобщава, че Тервел, господарят на България, и хазарът Ибузир Глиабан стояли често в т. нар. базилика със златния покрив, където били дадени немалко уговорени дарове. Вторият извор, речникът на Суда (или лексикона Свидас), разказва, че Тервел бил поставил бойния си щит на изпъкналата страна и камшика, с който си служил при езда, и трупал пари върху тях, докато се покрили. А като прострял копието си на земята, слагал до краищата му и на височина много копринени одежди. И като напълнил ковчежетата със злато и сребро, раздавал на войниците си, като пълнел дясната им ръка със злато, а лявата със сребро.

Титлата кесар (т. е. цезар), с която Юстиниан удостоил Тервел, била най-високата след императорската. В по-старо време кесарят бил наследникът на императорския престол. Във времето на Тервел тя била вече загубила първоначалното сн значение, но все пак била най-високата титла, която давала право на царски почести като поклонение от страна на войската и др. За пръв и последен път с титлата кесар бил удостоен чужд владетел. Най-високата титла, която са получавали чужденци, е била патриций. Тервел, който добре съзнавал значението на титлата кесар, с гордост я поставил върху оловния си печат.

/на снимката ,оловен печат на хан Тервел.Надписа гласи : "Богородице ,помагай на кесаря Тервел" ,изт. Wikipedia/

Така Тервел се завърнал в родината си богато възнаграден както с най-високата титла кесар, така и с многобройни дарове в дрехи и пари. Той се чувствувал действително като победител и триумфатор. За да увековечи делата си, той наредил да се извая триумфиращ конник и да се издълбае на скалната стена при Мадара съответен надпис. По всяка вероятност релефът и надписът няма да са издълбани много след 705 г.

Горният Мадарски надпис съдържа и едно ценно сведение, което никой друг извор не дава, а именно: „На носоотрязания император моите чичовци в Солунско не повярваха.” В българските надписи нещата и събитията се предават в трето лице. Обаче за да се избегне двусмислието, в няколко случая се употребява първо лице, т. е. авторът на надписа говори в първо лице. Така в приведеното изречение употребата на местоимението „неговите” вм. „моите” би заблудило читателя на надписа, че става дума за чичовците на носоотрязания император, а не за тези на автора на надписа или по-точно на Тервел. Но кои са тези чичовци и защо не са имали доверие на Юстиниан II ....

Хронистите Теофан и Никифор разказват, че когато се разселвали синовете на Кубрат, четвъртият син, на когото името не споменават, преминал Дунав, дошел в Панония, която била тогава в ръцете на аварите, и станал подвластен на аварския хаган.

В така наречените „Чудеса на св. Димитър Солунски” се разказва между другото и за опита на българите Мавър и Кубер да завладеят с хитрост град Солун. Ето какво се разказва накратко: В аварска Панония се намирали много ромеи, отвлечени по време на грабителски набези в земите на Византия. Те живеели заедно с българи, които се намирали също в Панония. За техен общ началник аварският хаган бил поставил българина Кубер. Този българин решил да премине Дунав и да основе държава на византийска територия. Кубер използвал желанието на отвлечените ромеи да се завърнат по родните си места, вдигнал поверения му народ заедно с българите, отправил се към Дунав, където завързал сражение с преследващия го аварски хаган, победил го, преминал на византийска земя и се разположил на стан в т. нар. Керамисийско поле, днес навярно около Битоля и Прилеп в Македония. Кубер решил в един таен съвет с приближените си да обсеби Солун и да образува там своя държава. Завладяването на града трябвало да стане, като се предизвика суматоха всред гражданите срещу Великден. За целта бил изпратен Мавър, най-видният от сановниците му, който бил много хитър и говорел освен български още гръцки, латински и славянски. Той се явил пред градските власти на Солун, като заявил, че избягал от Кубер и че бил негов противник. Властите го приели най-радушно, поверили му стражата на града, а императорът го провъзгласил за патриций и проконсул. За да си създаде своя войска, съгласно решението на съвета при Мавър идвали и други българи привидно като бегълци. Така той събрал голям брой бойци под своя команда. Но въпреки голямата тайна намеренията на Мавьр и неговите българи достигнали до ушите на властите, които от своя страна ги съобщили на централната власт в Цариград. За защита на града бил изпратен адмирал Сисиний с флотата му, който наредил на Мавър да дойде с хората си в неговия лагер, а после го качил на кораб и изпратил при императора в столицата. Така намерението на Кубер да завладее отвътре Солун с хитрост пропаднало.

/На снимката ,печат на Мавър "Патриций Мавро, архонт на Сермесиани и Българи" ,изт.Wikipedia /

Историците Н. Милев и В. Н. Златарски приеха ,че Кубер е идентичен с четвъртия син на Кубрат, който се приютил при аварите. Против това отъждествяване, не могат да се направят сериозни възражения. То се потвърждава напълно от Мадарския надпис. С „моите чичовци” се означават очевидно братът на Аспарух, бащата на Тервел, и неговото семейство. По-късно, както изглежда, императорът Константин IV Погонат (668—685) разрешил на Кубер да се засели под планината Кисос, дн. Хортач в Халкидика недалеч от Солун, гдето са засвидетелствувани в късно време българи, и то езичници.

От изречението, че чичовците на Тервел не повярваха на носоотрязания император се вижда, че Юстиниан е поканил и тях да подпомогнат завръщането му на престола, като е обещавал да ги възнагради богато. Защо солунските българи се отнесли с недоверие към Юстиниан, може да се обясни .Те не са вярвали или че той ще може да си възвърне трона, или че той ще изпълни обещанията си, което изглежда по-вероятно и за което те са имали основания, както показва следното.

Хронистът Никифор съобщава: „Юстиниан, след като получил императорската власт, нарушил нарежданията на баща си относно мира и останалия държавен ред. Заедно с това той развалил и сключения с българите мир (т. е. с българите на Кубер). А като довел конните войски в тракийските земи, отправил се веднага срещу славяните. Той нахлул чак до град Солун и като покорил много от тамошните славянски племена — едни с война, а други със спогодба, — прекарал ги през Абидос и ги настанил в т. нар. област Опсикион.” Към това известие хронистът Теофан прибавя още следното: „На връщане Юстиниан бил причакан от българите в теснините на клисурата и едва успял да я премине, като голяма част от войниците му били избити и мнозина били ранени.”

Докато по отношение на славянските племена в горе-приведения откъс всички изследователи са единни, че това са славяните около Солун, то по отношение на българите, за които говори Теофан, има разногласие. С изключение на В. Н. Златарски всички приемаха, че става дума за дунавските българи. Обаче Златарски изтъкна, че военните „действия са ставали недалеч от Солун”, и прие съвършено правилно, че въпросните българи са „македонските българи на Кубер” от „Чудесата на св. Димитър Солунски”.

/На снимката ,златен солид на император Юстиниан II Ринотмет ,изт. Wikipedia/

Вторият Мадарски надпис, който е издълбан под релефа, е също така много повреден и заличен и е разделен на две неравни половини от ерозията на скалата. От него могат да се прочетат следните откъслечни думи и изречения:

„ . . . жълтици . . . той даде . . . жълтици
архонтът . . . войници . . . архонтът
. . . гърците . . . каквото ти давах, всяка го-
дина ще давам, понеже ми
помогна . . . всяка година ще даваме и . . . ар-
хонта . . . императорът . . .
и Крумесис архонта покани . . . . архонтът . . .
като разпредели жълти-
ците започнаха. . . . това езеро . . .
направи . . . архонт . . .
развалиха договорите . . . война . . . мир (?)
тогава . . . име “

Споменаването на друг архонт, т.е. български владетел в отчасти запазения надпис, показва, че той вече не е от времето на Тервел и следователно не е продължение на горния надпис. За да се установи времето на надписа, а същевременно и за кой владетел става дума, трябва да се вземе за изходна точка пак цялостно изречение, а именно: „каквото ти давах, всяка година ще ти давам, понеже ми помогна”. За каква помощ става дума тук и кой говори в първо лице?

Тук очевидно едва ли говори български владетел, понеже в този ранен период от българската история, към който трябва да се отнесе надписът, а също и по-късно, не е известно византийски император да е оказал помощ на българите, които по това време са за Византия все още грабители на ромейски земи. Тук не може да става дума и за помощта, оказана на Юстиниан II от Тервел, понеже българският владетел във втория Мадарски надпис носи друго име. Ето защо трябва да се приеме, че и тази помощ е била дадена пак от българите на. византийски император. Но кога българите са се притекли на помощ на византийски император след Юстиниан?

Това е станало в 717 г. по време на арабската обсада на Константинопол. През тази година арабите нападнали византийската столица и я обсадили по море и суша. В август същата година арабският пълководец Маслама застанал пред града с войски и флота. Положението на имперския град било на живот и смърт. Византийците успели с т. нар. гръцки огън да унищожат арабската флота. А опитите на арабите да щурмуват стените на града пропаднали. Настъпилата зима през 717—718 г. била особено тежка и причинила смъртта на много араби. Същевременно в арабския стан настанал страшен глад. Към всичко това се прибавила и намесата на българите на страната на византийците. Хронистът Теофан съобщава, че българите в битката избили 22 000 араби. Според една сирийска хроника от 846 г. арабският военачалник Убайда бил нападнал българите, но бил разбит от тях. Обаче според византийския хронист Никифор императорът Леон III Исавър(717—741), във времето на когото арабите обсадили Константинопол, бил поискал всъщност помощ от българите. Ето какво пише той: „ . . . патрицият Сисиний с прозвище Рендакий ... се намирал по това време в земята на българите, изпратен тогава от императора, за да получи от тях военна помощ срещу сарацините”. Същото съобщава и Михаил Сириеца, който казва, че българите нападнали арабите по молба на Леон III, и то в началото на военните действия. Това принудило арабите да изоставят обсадата на Константинопол и да се оттеглят.

/На снимката ,златен солид на император Леон III Исавър, изт. Wikipedia/

Една година (716) преди арабския поход българите сключили мирен договор с Източната Римска империя - Византия. Теофан, който съобщава за това, пише, че договорът бил сключен при императора Теодосий Адрамитенец (715—717) и патриарх Герман (715—730) с Кормесий, тогавашния господар на България. Изхождайки от предпоставката, че в 716 г. владетел на България е бил все още Тервел, някои автори като Г. Баласчев и Златарски приеха, че у Теофан има някаква грешка и че Кормесий стои погрешно вм. Тервел. Обаче в точността на Теофановите сведения нямаме никакви особени основания да се съмняваме. Напротив, всичко говори в тяхна полза. Затова историкът X. В. Хаусигизказа хипотезата ,че Кормесий е бил главнокомандуващият на българския поход срещу арабите. Той е ръководел военните действия било в качеството си на капхан, било поради напредналата възраст или болест на Тервел.

От изложеното до тук следва че споменатата в надписа помощ, дадена на византийски император, ще да е същата, която е била оказана на императора Леон III срещу арабите, а „това, което ти давах (до сега)” се отнася до задълженията на Византия да дават „червени кожи на стойност до 30 литри злато”, както това е изрично определено в договора, сключен с Кормесий в 716 г. и всъщност Крумесис от надписа и Кормесий от хрониката на Теофан са едно и също лице ,и отговаря на Кормесис, Кормесий, Кормисош (в Именника на българските князе). Поради погрешно четене и разбиране на формата Крумесис К. Шкорпил обяви на времето, че в надписа се говори за хан Крум което тълкуване беше възприето и разпространено сред научната общественост до наши дни.

Изречението „каквото ти давах, всяка година ще ти давам” е очевидно цитат от писмо на византийския император, с което той изявява готовност да се продължи мирният договор, и то по-точно клаузата за ежегодния данък, като изтъква за това благовидния предлог за оказаната помощ. Според хрониста Никифор подобно писмо императорът Леон III действително е изпратил до българския владетел във връзка със следната случка. Сваленият от Леон III и заточен в Солун предишен император Анастасий II, който преди възкачването се наричал Артемий, се опитал подобно на Юстиниан II да си възвърне престола с българска помощ. Той потеглил с българите и своите привърженици от Солун, придружени от флотилия от славянски еднодръвки и стигнали до Хераклея (дн. Ерегли) на Мраморно море, близо до Цариград. Тогава, съобщава Никифор, императорът Леон изпратил писмо до българите, с което ги подканял да предпочетат мира и да му предадат бунтовниците. Българите почнали да се оправдават и извиняват и обещали да пазят условията на мира, като предали бунтовниците. Според Теофан императорът се отнесъл приятелски с българите. Разбира се, не може се каже дали цитатът е взет от споменатото писмо или от друго.

По-нататък в надписа се казва, че императорът изпратил някого и че архонтът Крумесис бил поканен. Това съобщение може би трябва да се свърже с думите на Теофан, че императорът се отнесъл приятелски с българите, Крумесис като главнокомандуващ българските войски е началствувал вероятно и войските, които са придружавали Артемий. Затова е възможно той да е бил поканен от императора на среща, на която последният се е показал приятелски настроен.

Все в този ред на предположения би могло да се приеме, че повторената няколко пъти дума „жълтици” в надписа се отнася тъкмо до плащания от Византия данък.

От запазените по-нататък откъслечни думи в надписа могат да се свържат с известна вероятност със събития от нашата история само „това езеро”, „развалиха договора” и „война”. Византийският император Константин V (741—775) укрепил градовете по българо-византийската граница, в които заселил сирийци и арменци. Българите го сметнали за противно на мирния договор и поискали да получат от императора обезщетение за построените крепости. Но той отказал да го стори. Тогава те нахлули в Тракия и нанесли големи вреди, обаче императорът Константин V излязъл срещу тях и вероятно при старата крепост Бурдизон ги обърнал в бягство. Вероятно от тогава по този случай крепостта е била преименована в. Булгарофигон, т. е. „Българско бягство”.

По онова време българо-византийската граница е започвала навярно както по-късно крайграничният окоп Еркесия, от Мандренското езеро при Бургас, северно от развалините на стария град Дебелт. Този град е бил може би един от новоукрепените градове, в които били заселени арменци и сирийци. Ето защо може да се допусне, че долната част е разказвала за споменатите събития и че запазените откъслечно думи са принадлежали към този разказ.

Крумесис носи в надписа титлата архонт, т. е. владетел. Това показва, че надписът е бил издълбан вероятно след като Крумесис или Кормесий е станал самостоятелен владетел, т. е. след 750 г., когато той, като дотогава е изпълнявал службата капхан.

Третият и последен надпис на Мадарския конник, който е издълбан пак под релефа, надясно от току-що разгледания, е много повреден. Запазените думи:

„ . . беше отхранен (т. е. угостен?) . . . развалиха и от бога Омуртаг архонт . . . изпрати . . . помогни ми ... “

не дават сигурна опора не само за тълкуване, но дори и за предположения. Само последната дума би могла да се свърже с помощта, която Омуртаг дал на императора Михаил II за да се справи с бунта на Тома Славянина през 821 год. ,вследствие на което той бил победен ,а накрая и заловен в град Аркадиопол /дн.Люлебургаз/ и убит .

/На миниатюрата от "Хроника" на Йоан Скилица ,българите преследват Тома Славянина ,изт.Wikipedia/

Мадарския конник ,като единствения ранносредновековен релеф в Европа е включен в листата на световното културно наследство на ЮНЕСКО през 1979 год. ,а след проведена национална анкета, Мадарският конник е обявен за глобален символ на България.

/На снимката ,златен медалион на хан Омуртаг ,,изт. Wikipedia/

Библиография:
1.Рашев Р. ,"Средновековна Мадара" ,сборник "Ехо отконника" ,Военно издателство ,София ,стр. 182-192
2.Бешевлиев Веселин ,"Прабългарски епиграфски паметници" ,Издателство на Отечествения фронт, София 1981год.
3.Ваклинов Станчо ,"Формиране на старобългарската култура VI-IX век" ,Българско Историческо Дружество, Издателство Наука и изкуство, София 1977 год.
4.Колектив:Балабанов П.,Бояджиев С.,Тулешков Н. ,"Крепостно строителство по българските земи" ,Арх-Арт ,София,2000год.
5.Овчаров Димитър, "Византийски и български крепости V-X век" ,БАН, София,1982 год.
6.Гюзелев Васил,"Оплаквайте ме ,небеса ,всичко живо на света да ме жали" ,Сборник статии "Варна 1444 ,действителоност и традиция" ,изд."Славена" ,Варна ,2005 ,стр. 15.
7.

Църквата "Св.Петър" в с.Беренде

2011-08-08T10:26:00.001-07:00

Само на 60 км от София ,на високия бряг на р.Нишава ,се намира един от най-интересните оцелели паметници на българското провинциално средновековно изкуство.Да, точно така ... именно в този забравен от всички ,забутан край ,който не буди никакви асоциации ,свързани с туризъм или забележителности ,или Бог знае какво интересно ,за посещение от нашего брата обикновения "лаик-турист със склонност към историята" ,се намират няколко наистина уникални ,за нашата действителност паметника и сега ще разгледаме може би най-интересния от тях ,а именно средновековната църква "Св.Петър" в с.Беренде... Беренде е малко село ,в община Драгоман ...Пътя е през Годеч ,не се лъжете да минавате през Калотина ,защото въпреки че на картите е отбелязан път ,такъв дефакто липсва ,така че не рискувайте да си потрошите колата ,ако случайно решите да тръгнете натам ,подтикнати от неясни подбуди ...

Така ... вече сме в Беренде ... сега попитайте някой да ви каже къде е къщата на Аспарух и Василка Кръстеви ,които държат ключа ,за църквата и ги помолете да ви го дадат ,и да ви упътят ...поне когато аз бях там ключа беше в тези добри и сърдечни хора ,сега не знам къде е ,но където и да е ,вярвам ,че никой няма да ви откаже помощ и всеки от местните ще ви упъти и помогне да видите църквицата ... Оставяте колата в селото и по пътека ,спускаща се в дола към Нишава ,за около 15-тина минути би трябвало да достигнете там ,за където сте тръгнали ...

Гледката от пътеката ,водеща към храма е меко казано смущаваща ... ще питате : нали каза ,паметник на културата ... че и най-интересния в този регион ... че и уникален ... е къде е ,т'ва ли ти е паметника ,как ше минем сега през тези тръни ... за т'ва ли бихме толкова път ... и със сигурност ще бъдете прави ,но почакайте ... има време и за разочарования ,все пак още не сме стигнали до самата църква ...

Трудно е да се намерят някакви художествени достойнства ,в архитектурния облик на църквата.Тя е малка ,изградена от камък ,правоъгълна по план ,едноапсидна сграда с двускатен покрив ,покрит с каменни плочи ,като само патронната ниша над входа и двете подобни на бойници тесни прозорчета нарушават еднообразието на градежа.Храма има цилиндричен свод ,липсва дяконион ,а протезиса е плитка ниша на обичайното място на източната стена...По своите функции ,църквата е била гробищна ,съдейки по многобройните обрасли кръстове из храсталаците около нея...Вероятно ограничените финанси на провинциалните ктитори ,са налагали появата на тези максимално опростени сгради ,като размерите и планировката им отговарят на своего рода минимума ,за извършването на най-елементарни култови действия...

Всъщност ,ценното в нашия случай ,и главното художествено достойнство на църквата ,са нейните стенописи.Архитектурната елементарност на храма ,и малкото пространство ,предоставено на зографите ,определя до голяма степен съдържанието на стенописната програма.Необходимостта ,върху малката площ ,да се изобразят основните догми на християнската религия ,без които храмът би изгубил култовата си същност ,прави стенописите на всички еднокорабни църкви в поствизантийското пространство ,еднотипни по съдържание ,като разликите можем да търсим единствено в идейните съображения на майсторите зографи ,или в изискванията на ктиторите ,а не на последно място и от култовото предназначение на храма...Стенописите в църквата при с.Беренде не са изключение оттова правило ...

И така ,да видим какво крие нашата малка ,схлупена църквица ....
Стенописите в църквата при с.Беренде са един от малкото запазени примери на средновековна монументална живопис ,на територията на България.Датират се според художествените си белези към XIV век - епохата на т.н. "Палеологов Ренесанс" във Византия ,или времето на цар Йоан Александър ,наричано у нас "Втори Златен век на Българската култура"....
На територията на България има много малко запазени ансамбли от епохата на Палеолозите /сещам се на прима виста само за три : Стенописите на Земенския манастир ,Стенописите в параклиса на "Хрельовата кула" на Рилския манастир ,и лошо запазените стенописи и църква в близкото до Беренде с.Калотина/ ,и НЯМА други запазени паметници от този период ,в които могат да се намерят някакви близки стилови аналози ,със фреските на църквата при Беренде...

Този факт още повече ме хвърля в размисъл ,по каква причина състоянието на този уникален по същността си паметник на БЪЛГАРСКАТА ХУДОЖЕСТВЕНА култура ,е докарано до това положение ,защото фактически църквата си заминава ,а главното и достойнство - стенописите се рушат и заличават ....

Kоето пък влиза в истинска колизия с информацията от сайта на моя приятел Краси /линк/ ,че :

"...Стенописите в църква „Св. Св. Петър и Павел“ са обявени за паметник от национално значение в Протокол No11 на СОПК от 07.12.1966 г., без обнародване; 3) Църквата „Св. Св. Петър и Павел“, с. Беренде, общ. Драгоман, обл. Софийска, е декларирана като художествен паметник с писмо на НИПК No3107 от 18.09.1978 г"...

Интересно ,за коя нация са паметник от Национално значение ,защото съдейки по състоянието на "паметника" ,очевидно е ,че тази нация не е Българската ... Срамно е ,че оттатък границата с Р.Сърбия ,която е зад баира ,техните научни институции се грижат много по - добре за паметниците отсредновековието ,намиращи се в техните погранични региони ,дори за тези с безспорна българска идентичност ,например църквите в Долна Каменица ,и Станичене ... а ние ... какво правим ние ...

Но да се върнем към стенописите ...

Конхата на абсидата се заема изцяло от допоясно изображение на Богородица Оранта ,с Христос Младенец в медалион на гърдите и....
Думата "Оранта" идва от лат. оrans, огаntis “молещ се, призоваващ” – човек в молитвена поза с вдигнати нагоре ръце.В православната иконография това е един от основните видове изображения на Богородица ,в застъпническа молитва.

Подобно на нея е изображението на Божията Майка, с изобразен в кръгъл или многоъгълен ,както в случая медалион на гърдите Й Христос Емануил/Младенец/ .

Тези изображения са наричани в славянската иконографска традиция "Ширшая небес" или "Знамение", защото изобразяват въплъщението на Божия Син в човешки образ, основан на най-важното пророчество на пр. Исайя, привеждано многократно в новозаветните текстове:

"Затова Сам Господ ще ви даде личба:
ето, Девицата ще зачене и ще роди Син,
и ще Му нарекат името Емануил." (Исайа 7:14)

В православния храм, особено след IX век, Богородица Оранта е изобразявана обикновено в цял ръст ,в конхата на олтарната абсида.Образа търпи промени към средата на XIV век,когато започва да се изобразява по този начин ,заменяйки дотогавашната сцена на Богородица с двама архангели от двете и страни ,особено в провинциалните центрове ,отдалечени от Константинопол и останалите културни средища...

В контекста на храмовата иконопис темата за застъпничеството добива и по-широк аспект: С молитвата Си Пресвета Богородица свързва в едно Небесното Царство (представено от горната част на храмовата абсида) с "долния свят" под краката Й.Христос, слиза чрез Молещата се Богородица на земята, приема чрез Нея човешки образ и освещава човешката плът със Своето Божествено присъствие, превръщайки Божията Майка в храм. Поради това Молещата се Богородица "Оранта" се възприема като олицетворение както на християнския храм, така и на цялата православна църква

В долната част на олтарната абсида са представени четирима от великите църковни отци:
Св.Василий Велики

Св.Атанасий Александрийски

Св.Григорий Богослов

Св.Йоан Златоуст

Тези фигури ,заедно с изображението на светеца ,означен като Св.Кирил Философ ,и изобразен на южната стена извън апсидата но със сигурност учавстващ в композицията ,съставляват сцената "Мелизмос" или "Поклонение пред жертвата".Композиция обичайна за иконографското оформление на олтарното пространство ,възникнала в годините на XII век и символ на Небесната литургия ,както и в случая с малкото пространство на храмовата апсида ,символ и на тайнството на Евхаристията ,или Св.Причастие ,при което Светите Дарове ,а именно хляба и виното се преосъществяват в тялото и кръвта Христови по време на Литургията ,сцена често изобразявана самостоятелно в по-големите храмове.

В центъра на тази композиция обикновено е представен Христос Младенец ,най-често в дискос ,символизиращ въплъщението и изкупителната жертва на Божия Син ,на която се покланят църковните отци - литургисти ,държащи свитъци с цитати от литургични текстове.В нашия случай обаче ,изображението на Младенеца Христос липсва.Вероятно ,поради малкото пространство ,изображението е било на страниците на прозорчето и с течение на времето се е изличило ...

Друга особеност на композицията е разместването на местата на църковните отци...По принцип от двете страни на жертвата ,се изобразяват Св.Василий Велики и Св.Йоан Златоуст ,с чиито имена се свързват и разработките на две редакции в литургията - Василиева и Златоустова ... В църквата в с.Беренде ,вместо тях са изобразени Св.Атанасий Александрийски и Св.Григорий Богослов...Мистерия ... дали от несъобразяване на зографите ,или предпочитания на ктитора ,но този проблем засега не е намерил своето обяснение ...
Най-интересно всъщност тук ,е изображението на светец ,обозначен като Св.Кирил Философ ,който е изобразен както стана дума ,след фигурата на Св.Йоан Златоуст ,на южната част от източната стена ,очевидно отделно обособен ,тъй като липсва симетрично разположен от другата страна на олтара църковен архиерей ,но със сигурност явяващ се ,като продължение на композицията "Мелизмос" и тематично свързан с нея ...

Известно е ,че с прозвището "Философ" е бил удостоен преподавателят по философия в Магнаурската школа в Константинопол ,славянския просветител Св.Константин, наречен в монашество - Кирил.
С това прозвище е съпроводено името му и в историческите извори.Още в надслова на пространното му житие ,/линк ПОХВАЛА ЗА НАШИЯ БЛАЖЕН ОТЕЦ И СЛАВЯНСКИ УЧИТЕЛ КИРИЛ ФИЛОСОФ / написано от Св.Климент Охридски той е наречен Кирил Философ....В Асеманиевото евангелие /глаголически писмен паметник от XIвек/ ,също е назован така /Сканирани страници от евангелието можем да видим ТУК/,както и в Григоровичия триод /XII-XIII век/

/снимката е от ТУК/

,и в Бориловия синодик /"Синодник, който се чете в първата недаля от поста" - XIII век /и чиито пълен текст можем да прочетем ТУК /

Надписите ,съпътстващи изображението и указващи принадлежността на изографисания архиерей обаче влизат в противоречие с образа ,изрисуван на стената.Според стилистичните характеристики ,образа е по - скоро на известния богослов от V век ,Св.Кирил Александрийски ,който често е изобразяван в композицията Мелизмос ,в одежди на епископ ,и с характерната шапка на главата ,но пък който от своя страна никога не е бил обозначаван ,като Философ ...
Все пак ,има вероятност ,създателите на стенописите в храма ,да са имали намерението ,да представят именно Св.Кирил Философ ,славянския просветител,подчертано обособен извън апсидата ,а не александрийския богослов ,каквито примери с включване на представители на отделните местни църкви в редиците на светите отци в олтарните композиции има много ,и навсякъде из поствизантийското пространство ... Примерите са многобройни : Св.Ахил Лариски в "Св.Георги" в Курбиново от XII век ,Св.Климент Охридски в "Св.Атанасий" в Костур ,от XIV век и т.н....

Все пак остава въпросът ,защо зографите ,при изпълнението на този замисъл ,използват иконографските отлики на вече утвърденият портрет на Св.Кирил Александрийски ,което също е проблем заслужаващ вниманието на сериозните учени и изследователи ...

В стенописната програма на източната стена е включен още един интересен образ ,а именно сцената "Недреманное око" ,съдържаща спящия Христос Емануил ,с едно отворено око ,на бял фон ,символизиращ райската градина ,и символизиращо Прозрението в бъдещето на страстите человечески ,и изкуплението ...
Тази композиция сепоявява през XIV век и е характерна за иконографията и през следващите столетия ,но в нашия случай е и податка ,към датирането на храма в XIV век ...

Сцената Христос Недреманное око има и друго символно значение – да бди над този свят до идването на Страшния съд.

На обичайното си място е и композицията "Благовещение" с Архангел Гавраил на северната част от изтоюната стена и Богородица на срещуположната южна част.

Във височина ,иконографията продължава с едно изображение на "Св.Убрус" ,или "Образ Неръкотворен"

Според църковния историк Евсевий Кесарийски, владетелят на малоазийския град Едеса ,Авгар бил болен от проказа.Той поискал от своя придворен Ананий да му донесе изображение на Христос, за чиито чудотворни лечебни сили бил слушал. Ананий открил Иисус докато проповядва и се опитал да го нарисува, но „не могъл да осмисли образа Божи“. След края на проповедта Христос измил лицето си и го подсушил с ленена кърпа (убрус), която след това дал на художника. На нея бил отпечатан ликът на Божия син - „Образ неръкотворен“. Това изображение се сочи като първата създадена по свръхестествен път икона ,и когато Авгар я целунал, се излекувал от проказата....

Над апсидата е представена сцената "Възнесение",където Христос ,поддържан от ангели ,се възнася ,седящ в сияние към небесната дъга.Под него е Богородица в поза на Оранта ,във варианта с двата ангела отдвете и страни.

Интерес представлява и композицията "Събор на Архангелите" ,изографисана в източната част на свода,съчетано с фигурите на пророците ,които именно са вестителите на явяването на Спасителя ,а бюста на Богородица ,носен от архангелите в медалион ,напомня ,че въплащението Христово е осъществено чрез Божията Майка...

Програмата продължава с доста зле запазени вече изображения на цикъла на Христовите празници.
Цикъла е започвал хронологически с Рождество ,което вече липсва ,и продължава със сцените Сретение ,Кръщене ,и Възкресението на Лазар.

Хронологията тук е нарушена ,защото сцената Преображение е изписана след тази на Лазаровото възкресение ,в люнета на западната стена ,срещу Възнесението ,и над Успение Богородично...

Цикъла на великите празници продължава с Цветница ,Разпятие, Жените мироносци при гроба ,и завършва със Слизане в ада ...

Виждаме ,че в пространството на малката църква ,са изобразени всичките 12 празника от цикъла на Великите Празници ...

Тук трябва да се отбележи ,че зографът,работил свода на църквата ,очевидно е бил най-слабият от групата майстори - иконописци ,съдейки по неумението му да изгражда композиции и да разпределя фигури ,както и примитивизма ,при представянето им....Все пак се намираме в малък провинциален храм ...

Най-интересна е сцената Успение Богородично ,намираща се също на обичайното си място над входната врата.

Най-важната специфична особеност при тази сцена е представянето на образите на Св.Йоан Дамаскин и на Св.Козма Маюмски от двете страни на основното композиционно ядро.

И двамата са изобразени като част от композицията ,по причина ,че са автори на много химни и проповеди в чест на Богородица ,като имат и такива специално посветени на нейното Успение.

В горния пояс ,над регистъра с правите светци ,са изобразени по четири сцени от т.н. "Цикъл на Страстите Христови".Цикъла започва с Тайната Вечеря ,разгръща се от южната към северната стена и завиршва с Полагане в гроба.В момента на южната стена от четирите имаме налице само сцената Предателството на Юда ,а останалите три Тайната Вечеря ,Омиване на краката на апостолите,Моление в Гетсиманската градина са свалени през 1921 год. и са пренесени в тогавашния Народен Археологически музей в София.

Композициите на северната стена са налице и могатда се видят на място:Съдът на Пилат ,Поругание ,Носенето на кръста и Полагане в гроба.

Отделен от фриз със светци в медалиони е и поясът на правите светци ,изобразени в цял ръст.
На северната стена са представени трима от най-популярните светци-войни Св.Теодор Стратилат,Св.Димитъри Св.Георги.

Следва композицията Деисис ,с Христос по средата и Богородица , и Св.Йоан Предтеча от двете му страни в молитвена поза ,застъпващи се за греховете на човешкия род.

Композицията Деисис ,или Моление представлява в случая един съкратен символичен вариант на Страшния съд ,с идеята на застъпничеството на старозаветната и новозаветната църкви ,в лицето на Йоан Предтеча и Божията майка пред Великия съдия - Христос.

Следва изображението на Св.Роман Сладкопевец в дяконски одежди

,а срещу него отдругата страна е изобразен дякон Евплий.

На южната стена особено се откроява един образ сега вече заличен ,но представлява допоясно изображение на Св.Петър,който очевидно е патрона на църквата ,съзнателно представен в размери по-големи от тези на останалите светци ,непосредствено до олтарната преграда.

До образа на Св.Петърса изобразени последователно Св.Павел и Св.Никола ,а галерията завършва на запад с фигурите на Св.Параскева и Св.Неделя.

Изобразяването на жените - светици и мъченици на това място в храма ,произтича от факта ,че именно тук е било мястото на жените ,по време на богуслуженията ,а колкото до загърнатата в мафорий светица ,с унищужен съпътстващ надпис ,тя може да бъде Св.Варвара ,Св.Марина или Св.Параскева ,но факта ,че изображението е в такава малка по размери църквица ,най-вероятно е фигурата да принадлежи на най-почитаната по нашите земи светица ,а именно Св.Параскева.

До входа ,са разположени на обичайното им място фигурите на Св.Константин и Елена ,облечени в царски дрехи.Между тях е разположен кръстс инициали ,което е още една податка за датировката на храма ,сочеща времето когато се появяваткръстове с лигатури и криптограми върху това изображение ,с именно - XIV век.

На юг от входа е може би най - интересното изображение в храма ,принадлежащо на Св.Архангел Михаил ,държащ мастилница свитък и перо.Текста на свитъка гласи:
"Ако си дошъл като гост,влез с радост ,ако ли си бес подстрекател ,веднага бягай от входните врати" ...

Образа на Архангела в Беренде ясно показва представите за него ,като борец със Сатаната,покровител и страж на Христовия храм.Архангел Михаил тук е представен в иконографски рядко срещан вариант ,като писар.

Стилово ,ясно се разграничават най-малко трима зографи.Първият майстор е рисувал фигурите от първия регистър на правите светци и образите на Архангел Михаил и Св Константин и Елена ,но много вероятно ,вторият да е зографисал правите фигури от южната стена ,регистъра със сцените от Страстите Христови ,както и може би композициите Успение ,Възнесение и Преображение ,а третия ,който е и най-слаб рисувач е работил свода на храма ,където в интерес на истината грубия и примитивен рисунък на сцените значително намалява стойността на паметника ...

Характерно за надписите ,съпътстващи фресите ,е че са изпълнени на български език.
Липсата на ктиторски надпис и на други данни за изграждането на храма ,създава някой пречки при датирането на паметника.
Една от предполагаемите хипотези за датировка е XIII век ,или времето на царЙоан Асен II .За основен аргумент се изтъква сега безследно изчезналия надпис на западната фасада на храма,съпровождал част от заличена фигура с нимб.

Според Й.Иванов надписа е гласял :
"Йоан Асен в христа благоверен цар и самодържец всем блгаром".
Същия отбелязва ,че изображението се е намирало "високо горе" ,което сочи по-скоро ,към евентуална композиция на родословно династично изображение ,като поради малкото пространство е било съкратено до най-изявените представители на Асеневата династия и най-отгоре да е бил образа на цар Йоан АсенII ...

Много по-вероятно е този образ да е принадлежал на цар Йоан Александър ,който също е демонстрирал връзките си с Асеневци ,а е и назован като Йоан Асен в близката църква в Станичене ,сега на територията на Сърбия.

Стенописите в църквата в с.Беренде ,несъмнено са едно истинско богатство ,за бедната откъм паметници оттази епоха Българска държава ,въпреки скромните размери на църквицата ,факта ,че тя представлява цялостно съхранен все още ансамбъл отXIV век, прави паметника ценен извор за обхвата и художествените характеристики на Второто Българско царство и пример за характера на отдалечените ,малки провинциални средища ,и мястото им в художествената култура на епохата ,правещи ги ценен исторически паметник.
На този фон с пълна сила изпъква безхаберието и импотентността ,на т.н. научни институти ,за опазване на културно историческото наследство ,която несъмнено ще доведе до изгубването на още едно безценно съкровище ,наред с безбройните примери в това отношение ... но всъщност от загубата на този паметник наистина ще боли ... а като гледам ,процеса е в ход...

Библиография:
1.Бакалова Е."Стенописите на църквата при с.Беренде".Издателство Български художник ,София, 1976

Църквата "Св.Йоан Летни" ,на яз."Пчелина"

2011-07-27T10:32:00.000-07:00

Църквицата ,"Св.Йоан Летни" ,се намира на изумително красиво място ,кацнала на скален нос ,извисяваш се над водите на яз."Пчелина" ,от който се открива въодушевяваща панорама ,грабваща моментално окото и сърцето на всички романтични натури ...

Подхода ,към храма е по черен ,коларски път откъм с. Поцърненци ,Радомирско ... По време на моето посещение, нямаше указателни табели ,и разчитах на упътванията на местните жители ,та сред кратко лутане според както ми посочи един от тях "сеа ... там науево ,па по натам надесно ,па посуе па у десно ,па посуе он че се види " ... и така ... он накрая се виде ...а пътя понякога ставаше от черен , още по-черен ,и от коларски - някак по-каруцарски ,но излязохме разгеле...

Нищо не предвещаваше разтърсващия пейзаж ,който след малко се разкри пред очите ни ...

И който за жал е може би единственото достойнство ,на малката църквица ,защото останалите художествени белези ,които тя някога е имала ,вече са може би безвъзвратно загубени за поколенията ...

Църквата както казахме е посветена на Св.Йоан Предтеча ,или по-точно на неговото Рождество, което църквата отбелязва на 24.VI. ,а народа чества т.н. "Еньовден" ,или Летния Св.Иван ,та оттам и наименованието на храма "Св.Йоан Летни" ...

По план представлява ,еднокорабна ,едноабсидна църква ,с конхи ,включени в общия двускатен покрив на храма.Дяконион липсва ,има само протезисна ниша.Входа е от запад.

Храма е бил ,както личи селищна църква ,вероятно на заличеното вече село Пчелинци ,залято през 70-те години на XX век от водите на яз."Пчелина" ...
И само няколко десетилетия ,след изоставянето на селото и прекъсването на духовния живот на храма ,поради атмосферните условия ,но най-вече заради безстопанствеността ,простотията и безхаберието на хората и държавните институции ,стенописите на храма са вече загубени безвъзвратно ,като за иконописната програма може да се правят само догадки и да се градят основно хипотези ...

Според стиловите особености ,на архитектурата и на фрагментите от стенописната украса ,датировката на храма може да се отнесе към XV-XVI век.

В момента най-добре са запазени и все още различими ,изображенията и композициите в певниците и олтарното пространство.
Над входната врата ,на обичайното си място е изображението "Успението на Св.Богородица"

От регистъра на правостоящите светци ,можем да видим изображенията на светите Безсребърници Козма и Дамян ,съдейки по вече не толкова ясно различимите детайли на държаните от тях хирургически инструменти и сандъчета ,за медицински пособия ...

В южната конха са разположени фигурите на Св ТеодорТирон и Св.Теодор Стратилат ,а над тях с разперени ръце е изобразен благославящия Христос Емануил /Младенец/ ... между изображенията на светите войни ,облечени в болярски ,благороднически одежди от епохата ,и с характерни шапки ,има фрагмент от евангелски текст ,вече трудно разбираем ...

В северния певник както личи от фрагментите оцеляла живопис еимало изображение на сцената Деисис .По средата е Христос на трон ,вляво е Богородица ,а в дясно Св.Йоан Предтеча в молитвена поза ,се опитват да измолят прошка за греховете на хората ...

От стенописите в олтарното пространство е различим образа на Архангел Гавраил от Благовещението...

Изображението на Богородица Ширшая Небес в абсидата на олтара е вандалски ,грубо преизписано някъде в по-ново време

Фрагментарно е запазена и фигурата на някой от великите отци на църквата ,част от композицията Мелизмос ,или Поклонение на жертвата ,характерно за художественото оформяне на композициите в олтарната част на храмовете ...

В миналото е била запазена и композицията "Причестяване на Апостолите" ,която е била снета ,вероятно за реставрация ,но в момента с неизвестно местонахождение ... затрита един вид ... Една стара снимка прилагам само за сравнение ...

И така ,като обобщение ,на гореизложеното ,мога само да препоръчам на всички които не са ходили на това уникално красиво местенце ,да го посетят ,въпреки всички тъжни факти ,картинката навсякъде е една и съща ,така че идете за риба ,запалете свещичка и се помолете ... може и да помогне ...

Можете да посетите и прочетете публикацията по темата в сайта на моя приятел Краси ТУК

Библиография:
1.Димитрина Митова-Джонова,"Археологическите паметници в Пернишки окръг" ,Комитет за култура,НИПК-София, ОС за култура Перник ,София ,1983год. ,стр.140-141.

Крепостта Момина Кула

2011-07-21T02:58:00.000-07:00

Движейки се през пролома на р.Места ,между Банско и Гоце Делчев ,пътя ,следвайки течението на реката ,навлиза в своеобразна клисура ,обградена от двете страни от високи ,непристъпни скали ... Това е т.н. "Момина Клисура"...

Проломът свързва Разложката долина с Гоцеделчевското поле от юг.
Хубаво описание на тези места ни е оставил Васил Кънчов в пътеписа си "Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница. Битолско, Преспа и Охридско " /може да го прочетете в линка/ ,но нас ни интересуват останките от едно малко укрепление ,кацнало на една от непристъпните отвесни скали току над пътя ... това е крепостта "Момина Кула" ...

Идвайки от Гоце Делчев ,на път за Банско не е възможно да не я забележите ... Намира се точно над главния път свързващ тези две китни градчета ... Очевидно за строежа е използван ломен местен камък ,защото цвета на скалите наоколо е червеникав ,а такъв е и цвета на крепостните зидове ,които времето е пожалило ...
Оставяме колата на уширението до пътя под скалата с крепостта ,край някаква нова стопанска сграда ,и поемаме на запад ,в посока коритото на малка река ,вливаща се в Места на това място...
Ако идвате от Банско ,подхода е след с.Места /след ханче Момина Кула/ ...

Тясна козя пътека ,минава край няколко схлупени къщички ,и извива нагоре към крепостта ,до която се стига без напрежение ,за около 20-тина минути ...

Очевидно това е бил и подхода към крепостта и в средните векове ,защото тук - таме личат заравнявания в скалите ,по трасето на пътеката ,която не след дълго ни отвежда до крепостната стена ,която прегражда единствения достъпен участък от терена ,който заема крепостта ,и е издигната така ,че следва неговата естествена конфигурация ,умело използвайки и естествените скални образувания ...

В останалите участъци ,скалите са напълно отвесни и достъпа е невъзможен ,така че навярно не се е налагало укрепяване ,или е имало само леко такова ,от дървена палисада или зид без хоросанова спойка ... Входа на крепостта е вместен в пространството на крепостния зид ,който е запазен на значителна височина ...

Поради естествените особености на терена ,фортификаторът не е предвидил изграждането на крепостни кули ,осигуряващи отбраната на входа ,навярно поради малкото пространство ,защитавано от крепостните стени ,а за защитата способстват единствено естествените чупки на скалите ,от които може много удачно да се води отбраната на крепостта ...

Впечатление прави една запазена бойница ,южно от входа ,осигуряваща неговата отбрана от един или двама стрелци ,която е нагледен пример за гореизложените факти ,и за таланта на средновековния архитект ,планирал укреплението....

запазена е тясната бойна пътека ,и единствения зъбер ,вместен между две естествени скали ...

Входа на крепостта е бил затварян от еднокрила порта ,чиито глездо за залостващия механизъм още стои ...

Изсечени в скалите стъпала водят до вътрешността на укреплението ,където наред с керамиката ,пръсната по терена се забелязват останки от една сграда ,с неизвестно предназначение ...

Укреплението известно с името "Момина Кула" ,е малко ,с площ не по-голяма от 500 кв.м и най-вероятно е изпълнявало охранителни функции ,по този участък на пътя ,следващ коритото на р.Места

Информацията в публичното пространство ,за тази малка крепост е абсолютно нищожна ,може би в музея на Гоце Делчев ,ще могат да дадат някакви упътвания към библиография ,касаеща поне археологическите проучвания /ако има такива/ ,но името на крепостта напълно липсва в познатите ни до момента исторически извори ...

Западно от Гоце Делчев ,край с.Делчево ,има още една крепост със същото име "Момина Кула" ,а вероятно и със същите функции ... Но те е по-слабо запазена и на нея внимание ще отделим навярно в някое от следващите ни посещения из този хубав български край...Ето и две фотки ,направени от селото към крепостта ...

Скалния скит с гробница "Св. Георги" ,край Провадия

2011-06-17T00:59:00.000-07:00

Района на Провадия ,през средните векове е бил важен митрополитски и градски център ,добре укрепен ,и доста богат на скални обители, келии, гробници и други християнски светини ,които вече са отдавна изоставени ,и поради липсата на всякаква информация ,слабо популярни и сред любителите на този вид прекарване на свободното време ... Едно такова място е скалната гробищна църква "Св Георги".

Намира се на около 7км североизточно от гр. Провадия в сух дол наречен „Таш Кайнарджа”. / Описание по: К. Шкорпил. Памятники в окрестностях Аббоской равнины. – ИРАИК, Х, 1905, с. 1423-424; А. Маргос. Цит. съч.,с. 116; План по К. Шкорпил. Памятники…, табл. LХХХVІІ 2./

До там може да се стигне през с. Петров Дол или през с. Староселец ,като местните ще ви упътят за посоката ,но въпреки това на нашата група ни се наложи да впрегнем всички сили и целия си талант за ориентиране ,докато я намерим ...

В момента от цялата келия е оцеляла само гробницата по чиито стени се забелязват две ниши ,а на пода две гробни камери ,изсечени в скалата...

Комплексът се е състоял от дървена църквица – параклис в подножието на скален масив и килия - костница, изсечена на 7 м височина. За източна стена на църквата е служила скалата, където е оформена абсидата. Над нея чрез два улея и гнезда е била закотвена двускатната дървена конструкция на покрива. Подходът към килията е от площадка широка 1,80 м и дълга 4,50 м.Входът е на 1 м над нивото на площадката и представлява правоъгълна рамка, аркирана в горния край с размери: ширина – 0,70 м, височина – 0,85 м и дълбочина – 0,30 м. Килията има неправилен трапецовиден план с размери: дълбочина – 2,25 м, ширина при входа – 2,65 м, ширина в дъното – 1,50 м, височина – 1,30 м. Върху източната стена са оформени две ниши. Дясната е аркирана в горния край и е с размери: височина – 0,60 м, ширина – 0,59 м, дълбочина – 0,12 м. Съседната ниша е правоъгълна с размери : ширина – 0,60 м, височина – 0,15 м, дълбочина – 0,15 м. В пода край южната стена е изсечен гроб с трапецовиден план и кръгло уширение в западния край, където е местото на главата на покойника. Размери: дължина – 1,80 м, ширина – 0,50-0,25 м, дълбочина – 0,30 м. При отвора е оформен жлеб за поставяне на дървен капак. По средата на помещението е изсечена вдлъбнатина с неправилна форма и размери: дължина – 1,20 м, ширина – 0,80 м, дълбочина – 0,20 м. Над площадката, вляво от входа към килията е оформено аркирано правоъгълно поле с раз-мери: ширина – 0,90 м, височина – 1,00 м. На средногръцки език е изписано Манастир Свети Георги.

До оцелялата към момента гробница ,по цялата скала личат гнезда ,за дървени греди от някогашната конструкция на скита
Достъпа до гробницата е бил по издълбани каменни стъпала ,но сега са направили дървена стълба ...

Името на тази църква-гробница идва от надписа на гръцки език ,в който е упоменато името на Св Георги ...

Надписът е късен най-вероятно от XVIII-XIX век ,и показвва ,че мястото е използвано ,за духовните нужди на околното християнско население до съвсем скоро.

Манастирът Св. Георги до с. Петров дол (план по К. Шкорпил и Г. Атанасов)

Комплексът, включващ само църква и килия с гробна камера на пръв поглед свидетелства за отшелническо покоище. Полуразрушеният храм и пропаданията на скалата в южна посока предполагат и други килии. Очевидно става въпрос за малък скит, чийто основател е оформил пустинническа килия и изсякал в пода и собствения си гроб.Освен това и датировката съвпада с практиката още приживе отшелниците да приготвят вечното си покоище. Впрочем подобни гробни камери са регистрирани още в килиите на монаси от ранното средновеконвие в Кападокия, Мурфатлар, добруджанските сухоречия Канагьол, Суха река, Крепча и др.../ L. Rodley. Cave Monasteries of Byzantine Cappadocia. Cambridge, 1985., p. 88; I.Barnea, V. Bilcurescu. Santierul archeologic Basarabi. – MCA, V, 1959, p. 551, 558, fig. 8; I.Barnea. Сhristian Art in Romania, 2. Bucureast, 1981, p. 86; К. Шкорпил. Опис на старините по течението на река Русенски Лом. София, 1914, с. 102-104, фиг. 81; К. Константинов. Два старобългарски надписа от скалния манастир прис.Крепча,Търговищки окръг. – Археология, XIX, 3, 1977, с. 21-23; Г. Атанасов. Християнският Дуросторум-Дръстър…., с. 197./

Трудно е да се разгадае смисълът на този обичай, но той най-малкото свидетелства за пренебрежение към тленността и смъртта, както и за нетърпеливо очакване за отделяне на духа от тялото и явяване пред Всевишния. Позната е духовната практика, около килията на известен подвижник да се събират последователи, които по-късно изграждат църква или формират малък манастир ,който прераства и в голямо духовно средище ,например Рилския манастир или скалната обител ,край с.Иваново - Русенско.

В близост до Св Георги е по-големият скален манастир в местността "Градище" ,но той за съжаление е недостъпен без специална алпийска екипировка и умения ... Голяма е вероятността нашата малка църква-гробница да е принадлежала и обслужвала именно този по-големия и вероятно киновиален манастир ,където е локализирано и средновековно селище

ЛИТЕРАТУРА

1.Валентина Кирова, Пламен Михайлов ,"Скалните манастири от Провадийско" ,2008 ,стр.20.21 2.А. Маргос. „Средновековни скални манастири по Провадийското дефиле” – ИНМВ, 17/32/, 1981
2.Георги Атанасов,ДОБРУДЖАНСКОТО ДЕСПОТСТВО КЪМ ПОЛИТИЧЕСКАТА, ЦЪРКОВНАТА,СТОПАНСКАТА И КУЛТУРНАТА ИСТОРИЯ НА ДОБРУДЖА ПРЕЗ ХІV ВЕК, Приложение III. Християнските паметници в центровете на Добруджанското деспотство през ХIV в.II Манастири ,Стр. 339 – 340, Велико Търново, 2009 Издателство “Фабер”, 2009