събота, 14 януари 2012 г.

Асенова крепост ,или средновековния Стенимахос




В тази публикация ще се спра малко по-подробно на един от най интересните културно-исторически паметници,с който България може да се похвали ,а именно ансамбъла от крепост и църква ,на средновековния Стенимахос ,придобил гражданственост под името „Асенова крепост”...
Живописно разположената крепост ,чиито характерен силует прекрасно се вписва в невероятния Родопски пейзаж ,е любимо място за разходка на много от нас ,но рядко някой се замисля каква е била историческата съдба на цитаделата на средновековния град ,която е оцеляла до наши дни ,и чиито руини романтично стърчат върху белите скали ,които всъщност са дали и първоначалното име на крепостта – Петрич ...


Първоначално тя е представлявала малка стратегическа крепост-кула,охраняваща прохода, който е свързвал Пловдив с Беломорието по дефилето на р. Чая.

Петричката крепост според археологическите проучвания ,е построена от ромеите около средата на IX век, като укрепление даващо сигурност от към север, за което говорят остатъците от параклиса ,намиращ се в крепостта и наричан от местните "Св. Богородица Малката"...


Построен към края на IX в. върху основата на по-стари сгради и е оформен окончателно през XI в.Разкрити са частично само основите и както се вижда има почти квадратна форма. По план е еднокорабен, едноабсиден храм ,без притвор.Западната му страна е залепена за стената на крепостното водохранилище. Иззидан е от ломен камък с тухлени пояси. Както личи от обстановката ,размерите и локацията ,параклиса се е позвал само от обитателите на първоначалната малка крепост ,а по-късно от управителите ,резидирали във феодалния замък ,като личен храм. Разрушен е последен, когато са рухнали и крепостните стени в края на XIV век.


Именно и с този времеви диапазон е и първото споменаване на крепостта в исторически извор ,а именно „Типиконът” на Бачковския манастир ,написан по нареждане на основателя му Григорий Бакуриани ,през 1083 година.


Личността на Бакуриани е много интересна и на нея си заслужава да се посвети отделна публикация,може би ако някога получа благословия и успея да снимам фреските в старата Бачковска костница ще стане и това ,но накратко великият доместик на Запада Григорий Бакуриани излиза на историческата сцена през 1064 год. при неуспешната защита на старата Арменска столица Ани срещу селджукския султан Алп-Арслан ,грузинците, ръководени от Княз Баграт IV и кавказките албанци, ръководени от Княз Гориджан.Служил на трима императори Михаил VII Дука(1067-1078 г.), Никифор III Вотаниат (1078-1081 г.) и Алексий I Комнин (1081-1118 г.) във всички краища на империята ,от Карс до Драч и Мъглен,където успешно отбил норманите ,за което бил възнаграден със много земи из Тракия от Алексий I Комнин.
Загива нелепо ,след като при конна атака срещу нахлулите печенеги се сблъсква галопирайки в дърво и умира ... Погребан е с брат си Абазий в костницата на Бачковския манастир...
,а иначе пълния текст на Типикона ,или Устава на Бачковския манастир може да прочетете ТУК


Бакуриани ни дава богата информация за нашата крепост ,като виждаме ,че през XI век укреплението вече е съществувало ,като център на поземлено владение ,съставна част от едно средновековно селище заедно със селото Петрич ,което местните жители наричали още Василикис ,т.е. „Царско село” ,намиращо се първоначално на 300-400 метра северно от цитаделата ,която е била своеобразния укрепен център ,а селото – подградието ,където са живели занаятчиите ,обслужващи военния гарнизон и административния персонал населяващ крепостта ...
Този малък средновековен локалитет е притежавал и земи ,упоменати в Типикона – Янова,Бачкова,Доброланг,Добростан,Лилкова,Мосина и Аврова ... Наименованието „Василикис” ,ни дава и отговора ,чии са били тези земи ,преди да станат притежание на Бакурияни ,а след това и на Бачковския манастир ... Името „Царско” ,означава ,че крепостта и земите около нея са били лично поземлено владение на император Алекси Комнин ,който именно от своите си царски земи дава на Бакуриани ,правейки го Велик Доместик на Запада ,а той от своя страна ги подарил на манастира през 1083 год ...


Пряко свързано с крепостта и селото Петрич е и другото село - Стенимахос. То отстояло на около 2,5 км северно от крепостта.Значително по-богато и развито ,поради местоположението си в равнината ,то се намира в богат земеделски и скотовъдски район и постепенно станало негов център, а с построяването на двете сега известни крепости в него ,и още една на височината „Св Димитър ,както и страноприемницата ,известна ни от Устава на Бакуриани ,Стенимахос се превърнало в естествено предградие на крепостта. Разраствайки се и поглъщайки старото село Петрич, ние вече виждаме картината на един процъвтяващ средновековен град с неговите основни характеристики на укрепено подградие където са се настанили занаятчиите /мелничари,железари,кожари, зидари и др./ и феодална цитадела.
В крепостта се е съсредоточило феодалното ядро ,като там се настанили административната и военна власт на района,като в началото на XII век замъка и селото вече образуват средновековния град Стенимахос, известен оттук нататък под това име във всички писмени извори.
Феодалният замък е разположен в западния сектор на крепостта. Това е най-високата и на-добре укрепена част. Замъкът представлява комплекс от сгради - жилищни и стопански помещения, водохранилище ,параклис ,за който вече стана дума и кула .... Вътрешната крепостна кула "донжон" доминира над цялата крепост, както по местоположението си, така и с многоетажността ....

/Асенова крепост.План.Изт. http://www.bulgariancastles.com/bulgariancastles/bg/krepost-asenova/

Останалите кули ,които може би само като наименования могат да се нарекат така ,защото средновековния фортификатор е използвал така умело конфигурацията на скалите ,та гледайки плана на крепостта ,тя някак не се „връзва” с обичайно изникващия в съзнанието образ който имаме създаден ,за визуализация на понятието „крепост” ...


Замъка е предстъвлявал едно доста причудливо архитектурно „чудо” на средновековието.В основите си той има многоъгълна форма като следва очертанията на терена. От ляво и дясно с посока изток ,започват крепостните стени. Северната стена се свързва със северната страна на голямата крепостна църква "Св. Богородица Петричка"


,а южната стига до вътрешния вход, изсечен в скалата и като извива в северна посока, обгражда замъка от изток и опира в северната стена. По този начин се образува затворено пространство с форма на триъгълник. В него амфитеатрално са разположени постройките за обитателите на замъка споменати по-горе....
Поради голямата денивелация на терена връзката между отделните части на феодалния замък е ставала чрез каменни и дървени стълби.

Непосредствено под вътрешната крепостна кула, на запад и над параклиса, е голямото водохранилище.


На изток от него минава тясна уличка с посока север-юг. Тя извива в западна посока и отвежда до западната крепостна стена. От двете и страни са разположени сградите, които служели за живеене, складове и работилници. По открития археологически материал може да се предположи, че представителните помещения са се намирали в източната и южната част на склона. Вероятно долните етажи на сградите са се използвани като складове и работилници, а горните за живеене и приемни. Откритите два оловни печата от края на XI и XII век ни дават основание да смятаме, че административната част на сградата е в близост до изсечения в скалата надпис..../Интересно къде се съхраняват печатите ,биха били чудесен допълващ материал ... ето че предстои отново посещение на музея в Асеновград .../

Надписа ,за който стана дума е изсечен до входа на крепостта и гласи:

"В лето 6739/1231/, индикт 4, от Бога въздигнатий цар Асен на българи, гърци и други страни постави Алекси севаста и изгради този град."


Крепостта е строена от ломен камък ,споен с бял хоросан.Тухли са били използвани вероятно при горните части на сградите, които са били двуетажни. Приземните етажи нямат отвори за прозорци. Вероятно те са били използвани за складови помещения, тъй като обикновено в най-добре укрепената част се разполагат водохранилищата и складовете. Подовете на тези помещения са застлани с каменни плочи. На едно от тях той е замазан с хоросан. По всяка вероятност то е било склад за зърнени храни. Покривната конструкция на сградите е била също от каменни плочи.
Северната крепостна стена не е много дебела, тъй като тук е най-недостъпното място. Под нея е отвесна пропаст с дълбочина 60 метра. Тук зидът е строен с бойна платформа, широка 0.70 м. ,която е добре запазена и до днес .


От тук се е извършвало наблюдение на север, в посока на прохода.
Зъберите и бойната платформа на южната стена също са запазени в своята оригинална височина ...


Да се върнем отново на разказите на хронистите ...
Второто споменаване на Стенимахос в историческите извори е през 1189 год от хрониста Ансберт ,участник в Третия Кръстоносен поход ,воден от император Фридрих I Барбароса (1152-1190год).

/Фридрих Барбароса.изт.Уикипедия/

Пътувайки по пътя Белград–София-Пловдив-Одрин-Константинопол ,поради конфликт с императора на ромеите Исак II Ангел ,кръстоносците превзели градовете Филипополис /Пловдив/ и Вероя /Стара Загора/
След като се обезпечил със завземането на Вероя откъм североизток, Фридрих I, ,за да се предпази от изненади от страна на отстъпилата в Родопите ромейска войска, изпратил своя маршал, Хенрих фон Калден, „мъж твърде войнствен опитен във война и неуморим през време на почивка”, да последва ромеите по пътя на отстъплението им в областта Ахридос....

/маршал фон Калден.източник GOOGLE/

Маршалът неочаквано завзел „много укрепената и прочута крепост Скрибенцион (Scribention)”, след като гражданите били неочаквано принудени да се предадат и да признаят властта на германския император. Тогава пак той завзел и „монашеския замък”, който се намирал над тая крепост – очевидно днешният Бачковски манастир, защото Ансберт казва ,че игумена му произхождал от Иверия, а именно днешна Грузия. Маршал фон Калден дори довел игумена при императора, „който любезно го задържал при себе си и се стараел да се отнася към него с неочаквана почит,” а тия думи на хрониста ясно показват, че кръстоносците в случая са се държали към манастира коректно ,а крепостта спомената в хрониката според съвременната историческа наука е безспорно Стенимахос ,или днешната Асенова крепост ...


Като споменахме Асен ,време е да разгледаме и събитията ,свързани с представителите на тази династия ,които са се развили в Стенимахос ,а материал за това ни дават Никита Хониат или Никита Акоминат ... тези двамата са всъщност един и същ ,да знаете ...

/Никита Акоминат е роден е в Малоазийския град Хон (оттук и Хониат) около средата на 12 век.Изт.Уикипедия/


През 1196 година ,българския цар Йоан Асен I /1186-1196 год/ ,бил убит от братовчед си Иванко....Драматичната личност на Иванко заслужава да му се обърне малко повече внимание ,още повече в контекста на разглежданата от нас крепост ...

/Монета ,византийска имитация предполагаемо Йоан I Асен .Изт.Уикипедия/

След като избягал от Търново в 1196 год. Иванко потърсил убежище и покровителство в Константинопол при император Алекси III Ангел, който го приел благосклонно, защото в него намирал надежден помощник в борбата против българите.


/аспрон на император Алексий III Ангел ,изт.Уикипедия /

Според описанието на Никита Акоминат, „Иванко на ръст бил висок, твърде съобразитилен и в разцвета на телесната сила, но поради сприхавия си вид и упоритостта в убеждението които издавал в себе си дори живейки между ромеите, той никак не се изменил към смекчение на духа и към подобрение” Императорът го обсипал с почести, обдарил го с имоти и, за да го привърже още повече към себе си, въпреки варварския му произход, намерил го за достоен да го сроди със своя род, като го ожени за своята внучка Теодора, дъщерята на севастократор Исаак Комнин, който бе умрял като пленник в България, когато тя достигне до законната за женене възраст и поради това той го обявил за неин годеник.
Но Иванко, посочвайки на четиригодишната си годеница, мечтаел по-скоро да се ожени за нейната майка Анна, която спазвала още всичката пряснота на младостта и хубостта си. „Защо ми е агне, което се кърми с мляко, казвал той, когато овенът се нуждае от овца за приплод и зряла коза”?...

/Печат на Теодора Ангел ,изт.Уикипедия/

Макар че предполаганият бъдещ брак да се ограничил само с един годеж, Иванко като бъдещ императорски зет получил тогава от императора и царското име Алексий. По тоя начин той бил въведен в средата на знатните роднини на императора и бил изравнен с тях и по власт, и по богатство. Иванко бил назначен за главнокомандващ всички войски, които били определени да действат против неговите съотечественици и бил поставен за управител на Пловдивската област.
Ето как описва в една от своите речи към Алексий III Ангел ,от по-късно време Никита Акоминат отношенията, в които се намирали в онова време Иванко и Константинополския двор.
„Тоя доброволен роб и чужденец, издънка от дива маслина и облагороден чрез присаждането на прекрасна фиданка от царската градина, преди като свиня се хранеше с жълъди, а сега, отхранен и надебелял, до ситост се наслаждава с най-добрия пшеничен хляб ... Пoбегнал роб по своето състояние, който отдавна напусна отечеството си, той бил приет с всичко разположение от императора, удостоен с най-добра участ и внесен в списъка на нашите граждани. Но, без да оцени както трябва наградата, той отново обърна погледите си към хълмовете и планините, преминал към предишния и сроден на неговото племе живот, и като получил подкрепа от своите съродичи, като сатаната се опитва да закрепи трона си наред с престола на Бога. Най-безумний и най-неблагороден човече! Ти ли с звуковете на военната тръба ще викаш на бой с императора, който те обърна в такъв хубав вид, ти ли, който не умееш да боравиш и с овчарски рог! Ти ли, който доскоро вчера се обличаше в овчи кожух и носеше на нозете си обуща от волска кожа, ще мечтаеш за богато обшито облекло и за червени ботуши!... Рожба ехиднина, изливаща отрова върху гърди, които те съгреха! Напразно императорът те обсипваше с благодеяния, напълнил те с своето семе, като съобщи своята светлина, както слънцето на месеца, и не те държеше в отдалечение, а те прие в брачен съюз”

/Златен хиперперон на Алексий III Ангел /вляво/ и Св.Константин. изт. www.numizma.com/

Ползвайки се от своето високо положение, Иванко на първо време оправдал оказаното му доверие. Благодарение на взетите от него мерки той сполучил временно да спре нападенията на българите в Тракия. „Той бил драгоценна опора, забелязва Никита Хониат, за ромеите против неговите съплеменници, които в съюз със скитите /куманите/ правеха постоянни нахлувания в ромейските области, като опустошаваха всичко по пътя, и най-деятелен помощник за императора в ония редки случаи, когато императорът се решавал сам да излезе на полето”.
По тоя начин Иванко станал пълен господар на управляваната от него област.Той постоянно приемал на служба свои съплеменници, обучавал ги в военното дело, като ги привличал към себе си с щедри награди и снабдявал с оръжие;
По северните склонове на Средните Родопи той издигал такива яки крепости, че ги направил съвсем непристъпни. Всичките тия дела на Иванко императорът одобрявал, хвалил го, обсипвал го с почести и награди, на драго сърце изслушвал съветите му и с удоволствие изпълнявал всичките му желания. Обаче близките до императора лица, се съмнявали, че той вършел всичко това изключително в полза на цариградското правителство, и поради това много пъти убеждавали императора да уволни Иванко от длъжността му. „Надали, казвали те, един чужденец, който доскоро хранеше в себе си непримирима вражда към ромеите, можа така изведнъж до такава степен да се измени, че по искрено приятелство към нас е почнал да строи за тях в опасните места крепости и укрепени градчета, да уголемява числеността на отредите, сформирани от неговите съплеменници, и да намалява състава на ромейската войска, а в някои случаи дори съвсем да минава без нейна помощ под предлог, че тя имала склонност да не се подчинява на дисциплинарните искания. По всяка вероятност, като действа така, той, напротив, храни в душата си замисъл да достигне тираническа независимост в владението на страната, защото, ако някои хора и да не обичат да изказват мислите си и понякога яката стискат езика си, но при все това действията им в повечето случаи по-ясно от каквито и да било думи показват, какво се таи у тях на ума им”.

/Златен хиперперон на Алексий III Ангел /вляво/ и Св.Константин. изт. www.numizma.com/

Но императорът не обръщал внимание на всички тия предупреждения ,и като считал, че предстоящият брак на Иванко с неговата внучка е един вид гаранция, за неговата лоялност ,не се съмнявал във верността му, „като че ли, някаква зла сила която постоянно влечеше ромейското царство къмъ падане, очароваше нашия венцоносецъ в тоя случай”... забелязва Никита Хониат
В началото на 1198 год. обаче Алексий Иванко открито се отметнал от императора и се обявил за независим господар на управляваната от него Пловдивска област. След като здраво се укрепил по склоновете на Родопите, Иванко, влязъл в преговори с цар Калоян, с когото сключил, според думите на Никита Хониат, „съюз против ромеите”.


Алексий III ,който бил на поход в земите на сегашна Македония ,да се разправя с друг един отцепник – Добромир Хриз ,при вестта за отмятането на Иванко ,която го поразила „като гръм” се върнал в столицата ...„И тъй, забелязва Никита Хониат, като оставил западните области в онова бедствено положение, което те преди това пренасяли и търпели, императорът се върнал във Византион (Константинопол), без да може дори два месеца да прекара вън от къщи”.
Поради неочакваността на известието той не бил готов веднага да се противопостави на изменника, защото събирането на войските било затруднено ,но твърде е възможно, причина за това забавяне да е и болестта в нозете, от която Алексий III Ангел страдал. Никита Хониат ни казва: „Подобно на евангелския лукав роб, когато господарят и цар се бавил да отиде против тебе по причина на болест в нозете, ти (Иванко) се възползва от това, за да осъществиш коварните си замисли и подложи на изтезания своите съробове, а той (императорът), след като се яви против всяко очакване, унищожи твоите замисли”...
След завръщането си в столицата император Алексий III на изпратил при Иванко един евнух, който по-рано бил негов близък приятел — „да му напомни за сключените с него условия и за това, че откак е преминал на ромейска страна, той не е видял нито един път немилост от императора, нищо, което да е било несъгласно съ откритите нему надежди за в бъдеще и всякога се е ползвал с неизменното царско благоволение” ...
Евнухът не само не можал да изпълни мисията си при Иванко, но и му дал възможност своевременно да се приготви по-добре за отпор, тъй като го „безразсъдно” предупредил за предстоящото нападение от страна на ромеите.

Император Алексий III изпратил против Иванко своите енергични зетьове, Алексий Палеолог и Теодор Ласкарис, заедно със своята свита придворни сановници, императорски роднини и с всички войници, колкото тогава се намирали в двореца.

/Теодор Ласкарис като император на Никея.изт.Уикипедия/

Иванко, известен от евнуха за скорошното нападение от ромеите, за по-голяма сигурност напуснал равнината и със своята войска се оттеглил въ Родопските планини . Ромейските пълководци, заедно с братовчеда на императора, протостратор Мануил Камица, преследвали Иванко със своите отряди в планината, но безрезултатно, защото изгубили момента на изненадата и Иванко постоянно се изплъзвал, а поради това въодушевлението в ромейския лагер скоро изчезнало.
По-буйните пълководци предлагали да преследват Иванко по-нататък в планината ,обаче по-благоразумните считали за по-добре, „вместо да гонят орела по скали и стръмнини, да търсят дирята на змея в планинските проходи, или пък да дразнят в леговището дивия глиган, който не веднъж е посрещал с гърди нападението на своите противници, — да обикалят крепостите, които Иванко бил построил и въоръжил, и да ги покорят под властта на императора”.
Последното мнение надделяло като по-добро, и затова ромеите първо обсадили построената от Иванко в полите на планината крепост Кричим. Колкото голямо юначество и старание и да показали ромеите при обсадата,
крепостта била превзета, само когато няколко по-сърцати и умели войници начело Георги Палеолог успели да поставят стълби по крепостната стена. След като силната крепост Кричим паднала се предали и други крепости по северните склонове на Родопите, едни след бой, а други доброволно....
От своя страна Иванко, „човек находчив и твърде изобретателен във военните работи”, показал в борбата с ромеите ,въпреки загубата на стратегически важни за него укрепления ,много стратегическа опитност, благодарение на която той успял да плени много ромеи ,а между тях и самия протостратор Мануил Камица.
Как станало това ... Той изкарал от планината голямо стадо волове и го предал на свои съплеменници да ги подкарат заедно с една тълпа пленени ромеи към Стара планина ,уж като част от плячката, която трябвало да получи управителят на Загора, Йоан (Калоян), като подарък за сключения от него с Иванко съюз.
Сам Иванко се разположил в засада, „защото той знаел, казва Никита Хониат, че те, щом видят при това още близки до сърцето си пленници, които положили душата си за тях, ще се увлекат и няма да вземат никакви предпазни мерки за собствената си закрила”. И наистина, така и станало. Щом се научил за мнимата пратка, протостраторът незабавно потеглил от Ватрахокастрон (Жабя крепост край Брацигово), дето той стоял на лагер, и дошъл в крепостта Баткунион (дн.с.Баткун). Без да подозира в пратката някаква измама, Мануил Камица заповядал на войниците си да грабят всичко, каквото виждали, а сам, като страничен зрител, разхождал се на невъоръжен кон и се любувал на тая картина. В това време Иванко се спуснал от засадата, заобиколил протостратора от вси страни с войниците си и като в мрежа го взел в плен”.
„Тая добре скроена клопка и хитрост на бунтовника, пише Никита Хониат, съвсем обезкуражила останалата ромейска войска и, напротив, въодушевила с нова бодрост разбунтувалата се страна. Ромеите вече не мислили за победа, или дори не се осмелявали повече да станат лице с лице с Иванко и да си премерят силите и като се държали около Пловдив, те искали само, щото Иванко поне тоя град да остави в спокойствие” ...

/Аспрон на Алексий III Ангел /вляво/ и Св.Константин. изт. www.numizma.com/

Така завършил първия поход на Алексий III против Иванко през лятото на 1198 год. Императорът трябвало да прекрати войната против изменника, за да предприеме поход си против турците в Мала-Азия, отдето се върнал през есента на 1198 год.
След като при похода през 1198 год. били му отнети от ромеите Пловдив и почти всички крепости в областта, Иванко не останал спокоен. Като се закрепил в Централните Родопи, той скоро сполучил да привлече на своя страна тамошното българско население и да го организира. С негова помощ той не само закрепил властта си в тая област, като завзел всички градчета и крепости в нея, които се издигали по планинските върхове и били недостъпни, както поради височината си, тъй и поради мъчните, водещи към тях пътища, но и почнал да разпространява властта на юг към Бяло море. Така той откъснал от ромейската империя района от Мосинопол (сег. Гюмюрджина) до Ксанти ,и от планина Пангей (Кушница, тур. Пърнар-даг) до Абдера на морския бряг. Освен това, той покорил и подчинил на властта си Смоленската област по горното и средно течение на р. Арда. Оттука „той опустошавал, пише Никита, съпределните места като морава язва: ромеите той взимал в плен и ги предавал на смърт, или за откупи понякога ги освобождавал, а съплеменниците си, които доброволно му се предавали, оставял спокойни в местата им. Като разпространявал по тоя начин все повече влиянието си, Иванко ставал много по-опасен от всички други бунтовници и дошъл до такава жестокост (която варварите считат за юначество), че на своите гощавки рязал на парчета взетите на война в плен ромеи”.... Благ нрав имал Алексий Иванко .....


През 1200 год. от Одрин ,император Алексий III Ангел ,изпратил при Иванко най-близки свои хора с предложение, последният да дойде при него, за да сключат мир, а, от друга страна, замислял план за разправа с нахалния отцепник, но в същото време и не се отказвал и от военни действия...
„Той потеглил от Одрин и, като навлязъл в Пловдивската област, разположил се на лагер при крепостта Стенимахос, в която, като в убежище, се били събрали много варвари. Той обсадил крепостта от всички страни, превзел я с пристъп и обърнал всички, които намерил в нея, в робство. Между това Иванко по никой начин не се съгласявал да се яви лично пред императора и дори не искал да чува за мирен договор, освен на следните условия:
Императорът да му отстъпи с писмен акт всички покорени от него земи, области и градове и с владетелски почести да му изпрати сгодената за него Теодора....
Когато, най-после, мирните условия били подписани и скрепени с взаимни клетви тъй както искал Иванко, Алексий III Ангел в безсилието си си позволил нещо, което, според думите на Никита Хониат, „едва ли било прилично за военачалници и царе, които повече от всички и преди всичко друго за своя собствена полза трябвало добре да пазят клетвата. След клетвеното потвърждение на мирните условия ,императорът успял, най-после, да уговори Иванко да дойде при него чрез посредството на по-стария си зет, Алексий Палеолог, когото той изпратил при него със Св. Евангелие, като гаранция за светостта на своите обещания, че нищо зло не го очаква....Но, щом Иванко се явил при императора, последният заповядал да го хванат и заключат в окови. Каква е била по-нататъшната съдба на Иванка, ние нищо не знаем, в всеки случай оттогава неговото име изчезва от страниците на историята... известно е само, че неговият брат Митю бил принуден да се спасява в България, а градовете и селата, които трябвало да влязат в състава на предполаганото независимо Иванково княжество, Алексий III без труд завоювал и в тяхъ били поставени ромейски войски....

Тетратерон на Алексий III Ангел изт. www.numizma.com/

И така в Стенимахос завършва дните си този великан на нашето си средновековие Алексий Иванко ... нарочно се спрях по-подробно на личността му ,за да прибавя още малко тежест ,към и без това многото достойнства ,които притежават в исторически аспект руините на средновековния Стенимахос.
Може би сега ,четящият ,попадайки някога пак там ,ще се замисли над това ,че някъде под краката му е завършил земния си път великана Иванко – убиеца на Стария цар Асен ,императорския зет ,дръзкия отцепник ,умелия военен стратег и военачалник ,жестокия ромеоубиец ,опасал Родопа планина със стена от каменни укрепления ,чиито руини се мяркат дори и сега ,обрасли с вековни гори....


Да видим как се развиват нататък събитията ,свързани със средновековния Стенимахос.
След успеха на IV Кръстоносен поход през 1204 год. ,когато кръстоносците превзели Константинопол и създали Латинската империя ,управител на новосъздаденото Филипополско (Пловдивско) херцогство ,в което влизал и Стенимахос ,станал Рение дьо Три. ,който се явил там с 120 отлични рицари. Местните жители го приели на драго сърце и му се подчинявали като на свой господар. Те се нуждаеха, пише Жофроа дьо Вилардуен, твърде много от помощ, защото българският крал Йоан /Калоян/ бе им отворил жестока война...”
Когато в Тракия срещу кръстоносците избухва въстание ,подкрепено от цар Калоян ,и
с помощта на българите ,латинците които „бяха завзели тамошните градове, повечето били изтрепани или принудени да се спасяват с бягство в Константинопол” .

Въстанието избухнало най-напред в Димотика. Тук след смъртта на граф Хуго Сен-Пол, пожизнения владетел на тоя град, местните жители, „които дали клетва на българския цар да изменят на франките, нападнали на кръстоносците, от които едни избили, а други заробили, и само малцина сполучили да избягат в Одрин, който тогава държали венецианците но и тоя добре укрепен и богат град се възбунтувал. Понеже венецианците се отнасяли твърде лошо с одринци, последните влезли в сношения с околните градове и крепости и с тяхно съгласие изпратили пратеници при българския цар с просба да им помогне”
Въстанието ,в което главна фигура бил цар Калоян, не подминава и Пловдив.
Херцог Рене дьо Три трябвало да води голяма борба с въстаниците, но скоро бил напуснат от родния си син, брат, племенник и зет, които заедно с 30 рицари побягнали за Цариград, но по пътя били настигнати от въстаналите ромеи, разбити, взети в плен и предадени на българския цар, по чиято заповед всички били обезглавени ...

/Печат на цар Калоян. Изт.Уикипедия/

В началото на въстанието и на съюза с цар Калоян, все пак градът оставал в ръцете на латинците, тъй като много от пловдивските ромеи били на страна на владетеля-рицар Рене дьо Три. Обаче в даден момент, ромейското население на града почнало да се групира около византийския пълководец Алекси Аспиет, и в посока сближаване с латините , открито против българския цар. Но това движение не се изплъзнало от вниманието на българския лагер. Докато Калоян действувал в Македония /има се предвид Одринска Тракия/, при него се явила, според думите на Вилардуен, „една депутация, изпратена от пловдивските жители, които били павликяни с предложение да се яви пред Пловдив или да изпрати силна войска, и те ще му предадат града.Когато Рене дьо Три се научил за отиването и целта на депутацията от павликяните, като се боял да не падне въ ръцете на българския цар, изгорил павликянския квартал и побягнал със своите само 15 рицари в близката непристъпна крепост Стенимах(юни 1205 г.), гдето той бил обсаждан дълго време:...


Повредената от щурма на император Алексий III Ангел ,при войната му с Иванко през 1200 година ,цитаделата на Стенимахос е била поправена и доукрепена от латинския херцог ,за което научаваме от едно от писмата на император Анри дьо Фландьр.Благодарение на това тя издържала обсадата на войските на Калоян до пристигането на рицарския отряд на Конон дьо Бетюн и Жофроа дьо Вилардуен който успял да я разблокира ...

/Маршал Жофроа дьо Вилардуен. изт. тук /

По долината на Арда, през днеш. Кърджали и по долината на Чам дере към дн. Тополово рицарите стигнали до крепостта Стенимах, отгдето на 17. юли (1206 г.) освободили защищаващия се там геройски цели тринайсет месеца пловдивски владетел Рене дьо Три с неговите петнайсет верни рицари.
Херцог Рение дьо Три се намирал на дървената палисада ,пред крепостните стени на замъка и сам забелязал предния отряд на латините ,воден от маршал Вилардуен
Бароните се разположили в самия град в полите на крепостта. Те съобщили, че „много пъти чули, че император Балдуин умрял в тъмница у Калоян, но не вярвали; обаче, когато сам Рене дьо Три потвърдил, че това е вярно, тогава те повярвали и се твърде опечалили”. Те прекарали само една нощ в града и на сутринта напустнали Стенимах, който вече е можел да бъде зает от българите ,които просто изчакали кръстоносците да си отидат... На третия ден (20. юли) кръстоносният отряд дошъл в лагера на брата на Балдуин – Анри дьо Фландър при крепостта Моняк , комуто съобщили за смъртта на Балдуин.

/Анри дьо Фландър ,Миниатюра към хрониката на Жофроа дьо Валардуен .изт този /

След това латинците отново се върнали в Одрин и, като оставили там силен гарнизон под началството на Теодор Врана, върнали се въ Цариград , защото тъкмо в това време се получило достоверно известие за жестокото убийство на пленения при Одрин и държан в затвор в Търново латински император Балдуин I.

/император Бодуен дьо Фландър ,или Балдуин Фландърски. изт.Уикипедия/

От Вилардуен научаваме и че селото Стенимахос се е превърнало в един хубав град ,който вече не е подчинен на крепостта ,а обратно – тя е подчинена на града ,следователно може да се приеме ,че тя е вече с функциите единствено на жилище на феодала ,а останалата административна власт се е преместила в града ...


Стенимахос с неговата цитадела остават под българска власт до смъртта на Калоян и стъпването на престола на цар Борил.Тогава другият сестрин син на Калоян – Алексий Слав се отцепва от новия цар ,като самостоятелен владетел на Родопската област ...След битката при Вероя (Стара Загора) ,и Пловдив през 1208 година ,където българската войска ,водена от цар Борил претърпява поражение от латините на Анри Фландърски в Пловдивска област за управител е назначен рицаря Жерар дьо Стрем

/император Анри дьо Фландър .изт.Уикипедия/

Но дали е влизала във владенията на самовластния Родопски господар Алекси Слав ,отцепил се от властта на цар Борил в областта Ахридос или е била под властта на латините ,очевидно крепостта Стенимахос е била в доста запуснато състояние ,за което свидетелства и Асеновия надпис ,изсечен в скалата ,който указва времето на следващото и издигане ,и укрепяване от българския цар ,след битката при Клокотница през 1230 год.

/Монета на Йоан II Асен. Изт.Уикипедия/

До края на царуването на Йоан Асен II ,крепостта е в пределите на българското царство.След смъртта на силния владетел ,влиянието на България над областта намаляло ,вследствие на слабата централна власт от страна на малолетните български царе и интригите във вътрешнополитически план.Крепостта и града сега станали обект в още една хроника ,този път на Георги Акрополит ,който разказва как императора на Никея Йоан III Дука Ватаци подчинил цялата Родопска област до река Марица без бой ,непосредствено след смъртта на цар Калиман Асен /1241-1246/.

/Хиперперон на император Йоан Ватаци с Богородица.Изт.www.numizma.com/

След смъртта на император Ватаци ,българския цар Михаил II Асен /1246-1256/ предприел поход през 1254 год . ,за отвоюване на завзетите от Никея Родопски градове.
Според Акрополит „..."Той се впусна от Хемус и като прекоси Еврос/Марица/ ,за кратко време си подчини обширна земя и си присъедини много градове ,без никакъв труд.Жителите ,които бяха българи ,преминаваха на страната на съплеменниците си и се отърваваха от ярема на чуждоезичните.А крепостите ,оставени само с ромейска охрана ,която не бе достатъчна да окаже съпротива при тези обстоятелства ,бяха лесно достъпни за българите.Едни бяха изпаднали в страх и предаваха крепостите ,като получаваха свободата да си отидат по домовете ,други бягаха и ги оставяха без защитници поради внезапното нападение ,понеже не можеха да измислят веднага нещо полезно ,трети естествено бяха уморени от дългата служба ,тъй като им бе възложен прекомерен срок за пазене. Веднага бяха завзети Стенимахос, Перущица ,Кричим ,Цепина и всичко в Ахридос ,освен Мнеакос ,който единствен бе запазен от ромеите.Подчиниха се на българите и Устра ,Перперикон ,Кривус и разположеният край Адрианопол град наречен Ефраим"....

/Цар Михаил II Асен ,стенопис от църквата "Св.Архангели" в Костур/Кастория/

Триумфа обаче не траял дълго.Веднага след като научил за похода на цар Михаил ,новият император на Никейската империя ,Теодор II Ласкарис /1254-1258/ ,се отправил начело на войската си към Тракия и Родопите.
Използвайки обсадни машини ,никейците превзели обратно първо Перущица ,а след нея и Стенимахос и Кричим „всички те бяха твърде силни крепости разположени пред планината Родопи”...

/Хиперперон на император Теодор II Ласкарис.Изт. www.numizma.com/
По времето на император Теодор II Ласкарис ,Стенимахос бил град в който войските при походите си ,дори и в тежките зими ,можели да намерят „всичко необходимо” ,а именно продоволствие ,навярно снаряжение или други необходимости от битов характер ... Като така той се описва от Акрополит ,по време на един от походите на императора към крепостта Цепина /край с.Дорково,Велинградско/


Следващите събития отново свързват крепостта с междуособиците по време на гражданската война за престола в България между цар Константин Асен-Тих и цар Мицо Асен ,претендент за престола ,възоснова на брака му с дъщерята на Йоан Асен II.
През 1256 година умира Михаил II Асен. Тронът за кратко е зает от неговия братовчед Калиман II Асен, който е свален и убит след около едномесечно управление.
След смъртта на последните Асеневци по мъжка линия се наложило по необходимост властта да се прехвърли по "втория начин" върху Мицо Асен и той е коронясан за цар при неизяснени обстоятелства ,но очевидно без съгласието на всички боляри ,а само на тези държащи страната на царица Ирина /съпругата на цар Йоан Асен II/ . Доказателство за това ,въпреки своя пропаганден характер ,са монети и печати, на коитo е изобразен с кръст в ръка и с корона на глава.

/Монета на Мицо Асен.Изт. www.znam.bg/


Освен това, според Никифор Григора, Мицо „бил мъж ленив и изнежен, така че изгубил малко по малко уважение дотолкова, че народът не придавал никаква цена на разпоредбите му”.

/Печат на Мицо Асен.Изт. http://ald-bg.narod.ru/BG_vladeteli/BGvladhron.htm/

За да му противопоставят законен цар, българските боляри, според Георги Акрополит, се събрали в Търново на съвет и избрали за цар по законен ред Константин, син на Тих , който дотогава бил управител на Скопската област

/Цар Константин Тих Асен.Стенопис от Боянската църква/

Недостатъка на Константин ,че не е свързан с династичния род на Асеневци е преодоляна с брака му с дъщерята на императора на Никея Теодор II Ласкарис – Ирина ,която е внучка на цар Йоан Асен II.
/Царица Ирина.Стенопис от Боянската църква/

И така избухва междуособната война между двата царя която продължава до 1263год.
Първоначално войната е успешна за Мицо. На Константин Асен му се налага да търси помощта от ромейския гарнизон в крепостта Стенимахос.


„Константин, пише Пахимер, държеше Търново и великолепно водеше делата на царството, а Мицо, владеейки околностите, понякога се задоволявал с тях и кротувал , а понякога пък противодействвал на Константин, когото веднъж, преследвайки (го), затворил в нашия Стенимах”...

/Печат на цар Константин Тих Асен.Изт.Уикипедия/

Но с помощта на тамошния гарнизон цар Константин сполучил не само да се освободи от преследванията на своя враг, но и скоро да му нанесе такъв съкрушителен удар, че този бил принуден да бяга и да се затвори заедно с жена си и децата си в Месемврия.
През 1261 година предлага на Михаил VIII Палеолог Месемврия, в замяна на която той получава политическо убежище и имение край Троя.

Без да надценяваме мащабана тогавашните военни сили ,можем да допуснем ,че по това време в Стенимахос е имало гарнизон със сериозна численост ,след като е бил способен да нанесе решаващия удар върху военната мощ на Мицо Асен ,който да не забравяме ,че владеел една значителна част от земите в днешна североизточна България

През 1261год никейските войски влезли в Константинопол и Михаил VIII Палеолог бил коронясан за император на възстановената Византийска /Римска/ империя.

/Хиперперон на император Михаил VIII Палеолог с Богородица и Св Архангел Михаил.Изт.www.numizma.com/

Още през следващата година избухнал и конфликт между него и цар Константин Асен ,като в началото успеха бил на страната на българите ,които успели да превземат Станимашката твърдина.Обрата настъпил през пролетта на следващата 1263 год. и водените от Михаил Глава Тарханиот ромейски воиски отвоювали Стенимахос и цялата област на юг от Стара планина за около 100 години нататък.....


Независимо от това че крепостта и града Стенимахос били в пределите на Източната Римска империя ,името на твърдината често изниква ,четейки историческите извори от онези времена ...
В периода от 1321 до 1341 год ,в земите на Византия бушуват граждански войни.Първата от тях е между императорите Андроник II Палеолог и внука му Андроник III Палеолог ,който конфликт продължава от 1321 до 1328 год.Историята на Йоан Кантакузин ни дава името и на един от управителите на крепостта Стенимахос – стратопедарха Андроник Палеолог /също от фамилията на Палеолозите /,който управлявал от тук от името на младия Андроник III Палеолог ,цялата област до Цепина /с.Дорково,Велинградско/.Кантакузин ни казва ,че войската в тази област била „многобройна и боеспособна” ...

/Андроник II Палеолог коленичил пред Христос.Изт. www.numizma.com/

Андроник Палеолог е стратопедарх на Стенимахос и Чепино до към 1323 год ,когато на сцената излиза друг един управител – стратега Георги Вриений ,при който Станимашката твърдина била здрава опора на ромеите в конфликта им с българския цар Михаил Шишман/1323-1330/ ...Въпреки ,че владеели Пловдив ,факта ,че близкия Стенимахос бил в ръцете на хитрия Вриений им изиграл лоша шега ...
Пловдив бил превзет от цар Георги II Тертер 1321-1323/ през 1322 година ,който оставил в него гарнизон от 1000 конници /алани и мизи/ и 2000 от най-добрите си тежковъоръжени пехотинци под водачеството на Иван Русина...След смъртта на цар Георги Тертер ,гарнизона не напуска града ,а продължава да го отбранява от името на новия цар Михаил Шишман.Той решил да смени изтощения гарнизон на Филипопол и да награди защитниците му ,за храбростта която проявили отбивайки ромейските нападения и обсади ,като изпратил нов стратег и свежи сили към града.Новият стратег ,наближавайки града ,изпратил да кажат на Иван Русина ,че идва ,а той пък излязъл с подчинените му военачалници и целия гарнизон да го пресрещне ,като решил да пренощува с тях извън града и да го предаде на другия ден... Е добре ,но за късмет през нощта Георги Вриений решил да устрои засада край Филипопол ,и да отвлече градския добитък.Узнавайки ,че града е без защитници ,той дошъл до стените му ,а местното ромейско население ,само това чакало ,да го пусне вътре ,и така с Божията помощ ,Вриений успял да заеме и задържи града за Византия ,нещо което младия император Андроник III Палеолог не успял с военните си кампании през същата година....

/Андроник III Палеолог .Изт.Уикипедия/


Следващия етап от гражданските войни в империята продължил 6 години ,от 1341-1347 год. и започнал след смъртта на император Андроник III Палеолог.В него главните действащи лица са великия доместик Йоан Кантакузин и регентите на малолетния син на Андроник Йоан V Палеолог – императрица Анна Савойска ,и мегадукса Алексий Апокавк.

/Изображение на Йоан Кантакузин като владетел (вляво) и като монах (вдясно).Изт.Уикипедия/

Син на Михаил Кантакузин, губернатора на Морея, Йоан Кантакузин по майчина линия той е сродник на Палеологовата династия. През 1341 г. умира император Андроник III Палеолог и трона е наследен от неговия невръстен син Йоан V Палеолог. В Константинопол е сформирано регентство в състав: императрицата-майка Анна Савойска и военачалниците Йоан Кантакузин и Алексий Апокaвк.
Скоро отношенията между тримата регенти се обтегнали, а Кантакузин бил заподозрян от императрицата в опит да вземе властта. Възползвайки се от отсъствието на Кантакузин от столицата императрица Анна Савойска го обявява за враг на империята и заповядва той да остави командването на войските. Когато новината за това достига до войските на Кантакузин ,през 1341 г. в крепостта Димотика Йоан Кантакузин е коронясан за император под името Йоан VI Кантакузин.

/Йоан VI Кантакузин на църковния събор от 1352 година.Изт.Уикипедия/

През 1343 год Кантакузин ,подкрепен от турски отряд се отправил на поход към Родопите ,а именно към Стенимахос и Цепина ,които очевидно държали страната на регентите Анна Савойска и Апокавк.Кантакузин споменава ,че в тази област ,имало ...„не по-малко от 1000 твърде храбри конници и много пехота”... една сериозна сила за времето си .Походът не се осъществил докрай ,защото емир Омур се разболял и войските се върнали в Димотика.
Регентите ,обезпокоени от действията на Кантакузин ,се обърнали за помощ към българския цар Йоан Александър (1331-1371) ,като по силата на договора си с него те му отстъпили 9 града и крепости в Родопите и Тракия ,а именно Цепина,Кричим,Света Юстина/с.Устина/ ,Филипопол,Стенимахос,Аетос/над Смолян/ ,Беаднос /с.Беден/ и Косник /край Рудозм/ ...Кантакузин пише ,че войската в тези крепости и градове била повече от 1000 души ,всички твърде храбри и неотстъпващи по храброст на всички ,които воювали при ромеите....


Последния път ,когато крепостта се споменава в изворите ,това е от времето на гражданската война между наследниците на султан Баязид Светкавицата.През 1410 год. в нея се затваря Муса Челеби ,отстъпвайки пред брат си Сюлейман Челеби ,когото всъщност по-късно побеждава и убива, за да бъде на свой ред победен и удушен от другия си брат - султан Мехмет I.

/Муса Челеби.Изт. Уикипедия/

Сведенията дължим на Константин Костенечки ,а вероятно през това време крепостта е била все още здрава и добре укрепена ,но след тези събития е започнала да се разрушава ,за да я видим в руини вече в наши дни ...


Църквата, "Света Богородица - Петричка" ,се откроява добре поради доминиращото си положение в местността и прави впечатлениес красивия си силует.


Тя е най-запазената сграда от крепостта с размери: 18,30м дължина, ширина 6,90м и височина оклоло 15,30м. Църквата е еднокорабна, едноабсидна, двуетажна и еднокуполна, с кула над притвора на втория етаж.


Първият етаж е имал вероятно предназначение за гробница,защото този тип двуетажни храмове са принадлежали към типа църкви-костници (костницата при Бачковският манастир),но поради липса на намерени кости си пробива мнението, че по-скоро се е ползвал за склад ,или друго помещение от битов характер.
Редовете от аркирани ''псевдоконструктивни'' арки, които са характерни за църквата при Асеновата са свойствени единствено за архитектурата по нашите земи през XIIв., като един нов декоративен мотив, който придава особена лекота и изящност на сградата.


Северният зид на църквата е бил изграден почти изцяло от камъни. Тук липсва разнообразието от камък и тухли на останалите зидове. Той има само един тухлен пояс.
Вторият етаж представлява същинската църква . Тя се състои от абсида, предабсидно пространство, наос и притвор
Почти в средата под наоса върху четири арки, стъпили на четири пиластра, се издига засводен купол, сложен на барабан с осем засводени прозорци.


Етажът е зидан от обикновени ломени и загладени камъни, свързани с бял хоросан, които се редуват с тухлени поясни от по един ред тухли. Зидовете на абсидата, са градени от обработени бигорни камъни взети от близкият терен, редуван с зидария от тухлени пояси.
Външно от юг църквата е украсена с пет засводени двустъпни ниши, като втората от тях е отворена за врата с размери 130/186 см.Стената между тях е инкрустирана с неглижосани глинени панички.
От север стената на църквата е украсена също с пет засводени двустъпални ниши, широки от 7 до 90 см. Средната е по-висока и е перфорирана, има входна врата 90/180 см., която е била ползвана при нужда с подвижна стълба.Стената също е украсена с 15 инкрустирани глинени тръби.
Абсидата е покрита с каменни плочи - отделен покрив.


Вътрешните стени са измазани с бял хоросан, смесен с плява. Пода е постлан с каменни плочи.


Oт юг стената на църквата ляга върху два свода и влизането в нея днес, както и в миналото е ставало оттук.


Живопис е имало само на втория етаж - в същинската църква, отвън, днес слабо запазена върху една от слепите ниши, и от вътре разположена в три пояса с гръцки надписи. Сигурно това е първото и единствено изписване от времето на издигането на църквата и то от добра школа. Запазеният гръцки надпис върху пиластъра...''Света Богородица Петричка с иждивения и труда и ръката на грешния и нещастен йеромонах Константин . . .''се отнася сигурно до построяването на църквата. В най-долният пояс имаме медальони с очертани вътрешно кръгли или квадратни вписани или тъмножълти полета, редуващи се един след друг. Фуниообразните ниши също са били изписани. От тази живопис личат още: Успение на Св. Богородица, над вратата девет бюста медальони (горният пояс), в долният пояс - Св. Св. Константин и Елена, от ляво на които е Свети Петър, а от дясно Св. Павел.
Изписването на храма трябва да отнесем през XII век и по-специално времето на Комнините (1081-1185г.).




На притвора на църквата върху напречен цилиндричен свод има четвъртита сводеста кула-камбанария. До камбанарията е водила вътрешна дървена стълба. По една външна дървена стълба е ставало изкачването на горния етаж. Кулата на църквата стъпва над притвора. Формира с наоса и олтара втория етаж. Квадратна е по план, изградена от каменни пояси и четири тухлени, съсътоящи се всеки един от три реда тухли.
Напоследък си пробива си път и мението, че е използвана освен за наблюдателница и за камбанария. Това менение е напълно основателно , защото е било нужно камбана да подканя населението от съседното селище Петрич за молитва и макар там да е имало църкви, най-нормално е било тази чест да се е падала по право на най-важната църква, а именно тази в крепостта,

И накрая нека да разгледаме остатъците от фреските в църквата....



















БИБЛИОГРАФИЯ:

1.Росица Морева – Арабова.,Писмени извори за историята на Асенова Крепост.Известия на музеите от Южна България 1994 год.,т.XX ,стр.41-53.
2. Анна Комнина.Алексиада.ГИБИV III.стр8-149.
3Типик на Бакуриани.ГИБИ VII.стр.42
4.Васил Н. ЗлатарскиИстория на българската държава презъ срѣднитъ вѣкове.Томъ III. Второ българско царство. България при Асѣневци (1187—1280) (I изд. София 1940; II фототипно изд., Наука и изкуство, София 1972, под ред. на Димитър Ангелов)
ВръзкаСтр.133,237,245,246,279,435,448,451,455,493,505-507,580
5.Йоан Кантакузин.История.ГИБИ X,стр218-396
6.http://www.history.asenovgrad.org/