Крепостта Ново село / Ени Сала /,край Бабадаг

В един не особено мразовит февруарски ден , чудейки се какво да правим ,не беше много тежко да вземем решението ,да отидем да разгледаме скалния манастир в близкото до Констанца село Мурфатлар ,или както е известно сега - Басараби...
Много сме слушали и чели за това място ,и факта ,че България и Румъния са членки на Европейския Съюз ,и свободното и безпроблемно преминаване на границата ,със сигурност повлия положително на решението ... та след кратка справка с картата ,ето ни на път ...
Въпреки ,че табела ,указваща наличието на такъв археологически и исторически обект видяхме само на околовръстното на Констанца ,не сме се лутали ,и пристигнахме на "обекта" без никакви проблеми ... Проблемите започнаха след пристигането ни ,и главният от тях беше ,че достъпа до скалния манастир е невъзможен ,поради факта ,че е покрит от някакъв безумен ,бетонен "саркофаг" от типа на Чернобилския ... Килната табела ни обясняваше ,че тече финансирана от Европейския Съюз процедура по реставрация ,социализация и не знам какво още ,която ще приключи през 2007 год и тогава да заповядаме ... Факта че присъствието ми там ,беше през 2010 год. ме накара да се усъмня ,че навярно времето на територията на Румъния тече по-бавно ,отколкото в останалите страни ,и след 3 години ,когато там ще е 2007 ,да отида вече на хубавото ,наредено и подредено ,реставрирано и социализирано място ,където ще мога да разгледам тайните на "саркофага" на спокойствие .... Всъщност ,може би идеята да се покрие с това "нещо" има своята логика ,поради факта ,че скалния манастир е оформен в хълм от креда ... да ,точно така ,дори сега ,в наши дни ,там съществува кариера за добив на креда и тебешир ,и с оглед на предпазването на археологическата и историческа забележителност ,от атмосферните влияния ,тази мярка има своето обяснение ... какво в крайна сметка ще излезе от цялата идея ,ще видим като дойде 2007 год....


И така ... леко посърнали ,от първоначалната несполука ,решаваме ,че е късно за отказване ,и рано за прибиране ,така че дай да видим какво има друго за разглеждане по този край на Добруджа ... Аз отдавна чакам този момент ,защото съм набелязал един обект още от години ,а именно прекрасно запазената крепост Ново село ,до гр. Бабадаг ....
Сегашното село Енисала ,до което е разположена и крепостта ,е на няколко километра от Бабадаг ,като пътя е обозначен и е в добро състояние ,така че няма как да се загубите.



Първото нещо ,което прави впечатление ,е че Румънската държава ,се е захванала и работи ,по културно-историческото си наследство ,защото ,няма как да не забележим чисто новия път ,започващ в края на селото ,и достигащ до малък паркинг ,откъдето тръгваме към крепостта ,която както личи се разработва археологически ,и на терена текат сериозни консервационни ,и грамотни /без бетон/ реставрационни дейности ... нещо което искам да видя и у нас ,но засега е единствено в пожелателна форма ,и в далечно бъдеще - несбъднато време ...


Крепостта е издигната на скалист хълм ,в подножието на Бабадашката планина ,между Черноморското езеро-лагуна Разим на изток и Бабадашкото езеро на северозапад ...Гледката е невероятна ,а мястото е изключително и за риболов ,или наблюдение на птици ,каквито тук има в изобилие и най-различни



Нека сега ,доколкото ни позволява достъпната литература по въпроса да проследим историческата съдба на това място.Тя не е по-различна от съдбата на цялата област и няма как да се избяга от контекста на нейното развитие и съществуване ,затова да видим какво казват дбелите книги ,за местата и събитията през годиите на съществуването на укреплението и областта на Дунавската делта.

Приема се, че Делтата влиза в територията на бъзобновеното българското царство към края на ХII в. след отхвърлилата зависимостта от Византия война на Асеневци между 1185-1188 г. Илюстрира го Ансберг, хроникьорът на кръстоносната войска на Фридрих Барбароса, който по повод преминаването ѝ през Балканите през 1189-1190 г. пише, че границите на обширната държава на Асеневци достигат до устието на Дунав “…in Bulgarie maxima parte ac versus Danubium quousque mare influat”…

Ако се съди по съкровища, укрити в Исакча с най-късни монети на Алексий III (1195-1203)може да се предполага, че подобно на Варна, Исакча е превзета от цар Калоян в самото начало на ХIII в. За българското господство в тази зона косвено свидетелства и Рашид ад-Дин. Той отбелязва, че при разорителния поход през 1242 г. татарите превземат българските градове Киркин (Търново) и Киле(Килия)…

Гийом де Рубрук, който описвайки пътешествието си от 1253-1255 г. в земите на Златната орда от своя страна пък твърди, че на запад тя достига до р. Дунав. Според него от десния бряг на Дунав (т.е. от северна Добруджа) започва държавата на Асеневци, които плащат данък на Златната орда.Изобщо, мнозинството средновековни хронисти, пътешественици и картографи от ХII-ХIV в. определят Долния Дунав като северна граница на Второто българско царство.

Татарският поход от 1242 г. действително има тежки последици, както за цяла Северна България и региона на Дръстър, така и за българските крепости на юг от Делтата на Дунав. Освен сведението за превземането на Килия по археологически път регистрираме разрушения и временно прекъсване на живота в Нуфъру, Тулча и Троезмис, и нарушена монетна циркулация в други долнодунавски градове. Въпреки това статута на териториите в дунавската делта не се различава от този в останалите български земи. Както сведетелства Рашид ад-Дин татарската власт на юг от Дунав след 1242 г.е само номинална.

В 60-те или 70-те години на ХIII в. обаче темника Ногай се установява в Днестровско-дунавското междуречие като отделен управител,който постепенно се еманципира от Сарай като полунезависим местен владетел. Това съвпада по време с дълбоката криза, в която изпада България,интересите на Генуа към Северозападното Черноморие, като и инвазията на Византия към Дунавската делта, започнала при управлението на Михаил VIII Палеолог (1258-1282).

Тъй като Румънските ни приятели отричат каквато и да е принадлежност към България на археологическите останки ,намиращи се на територията на Северна Добруджа ,в момента тазикрепост фигурира там в информационните табла и диплянки като Генуезка ,затова да видим как стоят нещата в исторически план и в тази насока ...

Остава открит въпросът кога Генуа създава своите първи търговски фактории и кога Византия се настанява трайно в региона.Арабските автори и византийския хронист Никифор Григора са категорични,че в Исакча и на дунавския бряг темника Ногай има свои обиталища. Същевременно в панагирик ретора Мануил Холоболос е написано, че Михаил VIII Палеолог присъедил т.нар. Паристрионски острови (островите в Дунавската делта) към Византия.Много изследователи приемат, че това е реалност още през 1261 г., т.е. непосредствено след като Михаил VIII превзема Константинопол.

Впрочем, точно през 1261 той сключва Нимфейския договор с Генуа, гарантиращ преференции за свободен достъп и създаване на кантори в басейна на Черно море.

Твърдението, че непосредствено след това Византия (политически и религиозно) и Генуа (икономически) се настаняват в Дунавската Делта и специално във Вичина, обаче не отговарят на действителността.

Фактите,че първияг документ за генуезка търговска колония във Вичина е от 1281 г.,а за митрополитска катедра, подчинена на Константинопол е едва от 1285 г. са достатъчно показателни. Изобщо, малка е вероятността още през 1261 г. ромеите и генуезците да нахлуят автономно и безпрепятствено в зоната на Делтата, която вече е под контрола на татарския темник Ногай. Най-после, през 1263/4 българският цар Константин Асен (1257-1277) в съюз с татарите, разбиват напълно Михайл VIII Палеолог. При тези политически реалности и българо-татарския алианс очевидно е невъзможно Византия да се настани трайно в Делтата – точно на границата между българите и татарите.

Да не забравяме още, че по това време българските земи са под сюзеринитета на Златната орда и всякакво нарушаване на границите (особено северните) не може да стане без санкция на хана.

И все пак около век след като са изтласкани от Асеневци в края на ХII в.,ромеите отново се появяват в Делтата. Това действително се реализира при Михаил VIII, но поне около едно десетилетие след 1261 г. Всички тези събития съвпадат по време с масирания поход на Ногай в подкрепа на Византия срещу България през 1272/3 г., който се разгръща основно в Добруджа и Източна България.

Това се случва след мирния договор, сключен през 1272/3 г. между Ногай и Михaил VIII, скрепен с брака на Ногай с Ефросина – незаконната императорска дъщеря, който отваря достъпа на Византия към Делтата. На фона на толкова съвпадения може да предположим, че около 1273 г. от номинална, татарската власт на юг от Дунава става реална.

В резултат на координирани усилия на Ногай и Михаил VIII и без това отслабената българска власт в периферните зони на царството, респективно в Дунавската делта, се компрометира. С позволението на всесилния в региона татарски темник Византия установява свое присъствие във Вичина, Исакча и навярно в Килия/Ликостомо, а около 1281 г. Генуа получава право на търговска фактория във Вичина. Успоредно с това наскоро след 1273 г. във Вичина се създава митрополитски престол, пряко подчинен на Константинополския патриарх, като първия документ, регистриращ това събитие е от 1285 г.След смъртта на Михаил VIII през 1282 г., обаче отношенията на Ногай с Византия охладняват и дори се стига до военен сблъсък в Тракия през 1285 г. Тогава татарите са сразени от ромейския пълководец Умбертопулос. След този епизод татарите засилват още повече присъствието си, съчетано вече и с пряка власт в Дунавската делта и България (главно Североизточна). Особено показателно е, че принуждават българския цар Георги I Тертер да се признае за безусловен васал през 1285 г.124 и още на следващата 1286 г. във Вичина установяваме присъствието на знатен татарски феодал на име Аргун с високата титла militaries – mingghan noian.

Забележително е също, че между лятото на същата 1285 г. и до 1302 г. не е регистриран документ,удостоверяващ присъствието на митрополит във Вичина. Основателно според Г.Атанасов е тълкуването,което П. Настюрел прави на един гръцки текст, съпътстващ подписа на въпросния вичински митрополит Теодор от 1285 г. От него се подразбира, че византийската митрополитска катедра е застрашена от татарите на Ногай и предстоятелят ѝ навярно емигрира в Константинопол.

Определено византийското присъствие в Делтата е крайно ограничено след 1285 г. и до убийството на Ногай и сина му Чака, т.е. до 1299 г. През този период Константинопол не администрира градовете в Делтата (т.нар. Паристирионски острови), няма военни контингенти, но се предполага, че запазва духовно и някакво икономическо присъствие.

Около 1285 г., обаче регистрираме остър конфликт между Империята и Ногай (през 1282 г. Михаил VIII е вече покойник и на трона има нов василевс – Андроник II 1282-1328), което ще да има последствия върху позициите на ромеите в Делтата. Редом с останалото ,това предполага, че след 1284/5 до края на живота си през 1299 г. Ногай пресича прякото византийско влияние върху тази структура в Делтата. Най-малкото защото конфликта му с Византия продължава без прекъсване, за което свидетелства големият разрушителен татарски поход срещу Византия в Източна Тракия през 1297г.

Стана въпрос, че приблизително по същото време, 1285 г. и Вичинския митрополит е принуден от татарите да напусне катедрата си и се завръща чак след началото на ХIV в.От периода 1281/5-1300 г. са съхранени документи за търговски операции на италианци във Вичина, но няма податки за гръцки представителни фактори в Делтата, доминирана от Ногай. Фиксирани са дори случаи като този с италианския търговец Роландо де Куарто от 1294 г., чиято стока, закупена от Вичина, е обмитена на византийска територия.

Всичко това навежда на мисълта, че между 1285 и 1300 г. Византия е без всякакво влияние и присъствие в градовете и крепостите в Дунавската делта. Българското военно-административно и отчасти икономическо присъствие е ликвидирано още около 1273 г. За сметка на това силни са позициите на италианските търговци, които с покровителството на Ногай овладяват външната търговия на региона и това се илюстрира с достатъчно документи.

През 1296 – 1298 г. обаче Ногай влиза в остър конфликт и с Генуа в Крим, което несъмнено има лоши последствия за генуезките позиции в Дунавската делта.Забележително е, че след два документа от началото на 1298 г., касещи делата на генуезци във Вичина няма сведения за тяхно присъствие в града до 30-те години на ХIV в.Така на практика към края на ХIII в. в резултата на политиката на Ногай се получава уникална ситуация – двата традиционни политически субекта България и Византия са изтласкани от района на Делтата, търговските операции на Генуа са силно затормозени, татарите доминират напълно.

Липсата на сведения за търговски операции на генуезците и опразнената византийска митрополитска катедра са достатъчно показателни. Ако се вгледаме в археологическата картина и монетното обръщение на региона през ХIII в. ще установим, че тази структура включва със сигурност само един или два големи града и околните укрепления и селища до Никулицел, Тулча , Eнисала и Стара Килия

Много по-трудно е да се определи етническия състав на обитателите им в края на ХIII в. Внушението, че тук живее население, носител на византийски традиции е преднамерено и крайно.

При положение, четези земи са в границите на Византия и тук живеят ромеи то едва ли на Михаил VIII щеше да се налага около 1273 г. да овладява Паристрионските острови.Ако следваме историческите и археологическите източници до началото на ХI в. и след края на ХII в. До около 1272/3 г. разглежданата зона е в територията на българското царство, но след 1242 г. – под татарски васалитет, крайно утежнен около 1260 г. През ХI-ХII в е в границите на Византия, но същевременно тук се инфилтрират печенеги и кумани, а след това и татари.

За италианските търговци вече стана дума. Затова е твърде рисковано да се правят крайни заключения относно етническата определеност на населението, попаднало под тежък татарски васалитет между 1287-1299 г.След смъртта на Ногай и убийството на наследника му Чака в Търново от българския цар Теодор Светослав през 1299 г. в региона на Делтата на Дунав настават съществени промени. За оказаното пълно съдействие за ликвидиране наследството на Ногай, българският цар получава от хан Токту (1291-1312) ред предимства.

Въпреки някои противоречия в източниците, с голяма доза увереност може да се приеме, че след 1299 г. Теодор Светослав администрира Маврокастро (Белгород Днестровски) и други пунктове в Делтата и Дунаво-днестровското междуречие. За това има един безспорен официален документ, какъвто е Постановлението на Officium Gazarie от 22 март 1316 г., според който поради остър конфликт с цар Теодор Светослав Генуа евакуира своите колонии от Маврокастро и останалите поселения в региона. Впрочем, има и серия други извори, (документ на францисканския орден за събития в Белгород от 1306/7 г., Абулфеда, Ибн Батут)подсказващи българска администрация в Белгород и съседни населени пунктове след 1299 г.Същевремено има друга група документи (особено “Описание на Източна Европа от 1308 г.”, Бейбарс, Абулфеда, документи на францисканския орден, серия карти и пр.), които сведетелстват за татарска власт в същия регион по същото време. Със съдействие на татарската власт през 1302 г. вичинския митрополит отново заема престола си в Делтата. На този противоречив фон, още Г. Браниану и П. Ников предположиха някаква форма на съвместно татаробългарско управление на региона при цар Теодор Свестослав. В смисъл, че с благословията на хан Токту българският владетел администрира територията на север от Делтата до р. Днестър. Тяхната идея е допълнена и прецизирана от П. Павлов и развита от Н. Руссев, според които след 1299 г. Токту и Узбек (1312-1342) запазват суверенитета си до Дунав (и в Исакча!) Опасявайки се обаче от нови размирици сред ногайците (така отдалечени от Сарай), с акта на “дарение” ще да упълномощават Теодор Светослав като формален васал да администрира зоната от тяхно име. Трябва да се допълни, че не без значение е факта, че част от населението в земите на Ногай между Днестър и Дунав има куманско потекло.

Самият Теодор Светослав е по произход куманин от аристократичния род Тертер което му дава възможност да управлява по-успешно това население. Освен, че е условна, очевидно властта на българския цар в Дунавската делта не е повсеместна. Татарите си запазват някои центрове като Искча, където за разлика от Белгород българска администрация не е допусната.

През 1307 г. започва нова татаро-генуезката война инициирана от самия Токту.Според мен в тези условия е малко вероятно сина на Токту да толерира и еманципира генуезката колония в Исакча, предоставяйки ѝ полуавтономен статут и собствено монетосечене.

Съдейки косвено от Постановлението на Officium Gazarie от 1316 г. сблъсъкът на българските и генуезките интереси е предизвикан от засилените позиции на Теодор Светослав в региона на Дунавската делта и северно от нея до Белгород Днестровски. Видяхме по-горе, че републиката на Св. Георги с благословията на Ногай действително си извоюва силни позиции в региона през 80-те години на ХIII в. Никак не е сигурно обаче, че след отстраняването на Ногай и Чака техния яростен противник хан Токту съхранява в пълна мяра генуезките привилегии във Вичина и региона. Не е изключено пълномощията, които получава Теодор Светослав от Сарай да целят контрол над генуезките фактирии и своеобразното им поставяне под наблюдение заради колаборационизма им с Ногай в продължение на четвърт век. Откритият сблъсък на Генуа с България е неминуем и избухва в началото на управлението на хан Узбек през 1315-1316 г. Редом с останалото българският владетел явно засяга сериозно генуезките търговски интереси и дори се стига до насилствени действия спрямо граждани на републиката в Белгород на 20 март 1315 г. В продължение на една година Генуа отправя искания до българския владетел за решаване на проблемите, но не получава желания отговор. Тогава се стига до въпросното решението на Officium Gazarie от 22 март 1316 г. известно като „Забрана за посещение на Загора/България”.

Забележително е, че това Постановление засяга не само Белгород, но и другите пристанища в региона, администрирани от българския цар. Кои са тези пристанища не се посочва, но явно се визират и тези в Дунавската делта. Едва ли се отнася за пристанищата по Южното Черноморие, защото в началото на ХIV в. там не са регистрирани генуезки търговски представителства. Спорно е докога България администрира региона на Дунавската делта (Северна Добруджа) и северно от нея със санкция на хана в Сарай. Повечето изследователи приемат за горна граница смъртта на цар Теодор Светослав през 1321 г., но уликите са основно косвени. Има и факти, които предполагат продължаване на българското присъствие в региона и след кончината на Теодор Светослав. Затрудненията идват от обстоятелството,че основните източници за региона – източните (арабски, ирански и др.) автори, както и множеството карти,дват противоречива информация. Едни сочат за граница между „Златната орда” и България Белгород Днестровски, други – Вичина и Дунав. Без изключение,обаче, всички са единодушни, че както при Тeодор Светослав, така и при предшествениците и наследниците му България плаща данък на хана в Сарай. Това очевидно обърква „външните” средновековни автори в преценката им за властта в региона – на татарския хан, който е върховен повелител или на българския цар, който от името на хана администрира територията около Дунавската делта и северно от нея. Ако се доверим на Никифор Григора, че след смъртта на Теодор Светослав цар Михаил Шишман „получил властта над българите отсам Истър”то изглежда в началото на 20-те години на ХIV в. търновският цар все още има позиции.

Не сме сигурни обаче дали израза отсам Истър включва и Делтата. Ако анализираме сведенията за главните центрове в Дунавската делта - Вичина, Исакча, крепостта до Нуфъру, Килия-Ликостомо и Енисала ще констатираме, че неизвестно точно откога, но през 30-те – 50-те години на ХIV в. България няма суверинитет в региона.

Успоредно с това установяваме, че и Търновската патриаршия е без позиции в Делтата, където във Вичина се изявяват митрополити-ромеи, подчинени на Константинополския патриарх. Същевременно католиците–францисканци,поддържани от Генуа, издигат свои църкви в Килия – Ликостомо и Вичина.Вероятно е те да са включени в диоцеза на създадената с була на папа Йоан ХХII от 26 февруари 1318 епископия с катедра в генуезката фактория Кафа, за която стана реч по-горе. В нея е записано че обхваща територията „от град Варна в България до Сарай” (a la villa Varna in Bulgarian usque Saray). Дали това,редом с останалото не означава, че при хан Узбек цар Теодор Светослав (1312-1341) губи позициите си отвъд Делтата на Дунав, които спечелва в началото на управлението си. Не е изключено причина за това да е брака на хан Узбек с византийска принцеса и временното му сближаване с Генуа след 1313 г.

Точно кога обаче България е изтласкана политически от Делтата не е ясно и само приблизително може да се отнесе към 30-те – 50-те години на ХIV в..

Вероятно татарските позиции в Делтата са частично и временно отслабени едва след битката при р. Синюка през 1362 г., когато литовците ги разбиват и тяхното влияние на Долни Дунав намалява. Има вероятност от това да се възползва деспот Добротица. Прочее, нескритите аспирации и реалните стъпки на Добротица в посока на “обитаемия остров” в Дунавската делта може да е най-сериозната причина за дългата война на добруджанските деспоти с републиката на св. Георги. Относителната географска изолираност и частичната културна затвореност на тези три зони водят и до специфики от политически характер. Неслучайно към средата на XIV век зоната около Карвуна, част от чието население е с куманско потекло, се еманципира в полунезависимо от Търново феодално княжество. Дълго време то остава затворено в границите на Южното добруджанско Черноморие, където са първите столици Карвуна и Калиакра ,а по-късно към деспотата на Добротица се присъединява могъщата крепост Дръстър ...

Крепостта Ново село ,или Ени сала заема важно място сред изброените по-горе локации.Заедно с Калиакра ,тази крепост е най-запазената твърдина на територията на Добруджа и с размерите си от около 3500 дка еи запазените си стени и кули прави голямо впечатление на наблюдателя.Стената е допълнително укрепена с 8 кули с различна форма ,като най-интересната е петстенната масивна кула охраняваща южния вход.Вътрешността на крепостната цитадела е била застроена ,долавят се основи на сгради и две водохранилища.

Подградието е било допълнително укрепено ,като част от втората стена ,също укрепена с пет кули е разкрита на около 35 - 75 метра в източна посока.

Петстенната масивна кула прилича на тази при Шумен ,Перперикон ,донжона на Цепина и на много много други ,дори и на тази при крепостта Лютица.Очевидно е изпълнявала ролята на "замък в замъка" или т.н. "донжон" ,като място за последен отпор на нападателите ,които евентуално проникнат зад стените ... Така врага ,превзел цитаделата ,сега наново ще трябва да превзема и силната кула ,обстрелван от тесните бойници по нейните етажи ...

Монетните находки сочат период от XIII ,XIV и XV век ,когато крепостта придобива важно значение за отбраната на областта за османците срещу влашките и молдовски войводи.

С първоначалното си българско име ,и като българска крепостта Ново село е спомената за пръв път в руския "Списък на далечните и близки градове" ,от края на XIV век....А се Болгарскии гради....А на усть Дунаа:Новое село ,Аколякра /Калиакра/ "...

С това име крепостта е просъществувала до XV век ,което се потвърждава и от влашкия войвода Влад Цепеш /Дракула/ ,който в писмото си до унгарския крал Матиаш Корвин от 11 февруари 1462 год. ,назовава крепостта Novazel ,локализирайки я при вливането на Дунав в морето.

В писмото си ,един вид регистър на избитите от него от двата пола турци и българи ,Дракула осведомява императора че в тази крепост е избил 1250 души от общото 23 884 души от същите турци и българи ,изтрепани по Северна Добруджа и градовете по Дунав ,от Исакча/Облучица ,до Тутракан.

Възможно е името Ново село да е осмислено като Ени сала от татарите отсам Дунав ,но е възприето и прилагано от турската администрация именно като "Йени сала", а не "Йени кьой" каквото би било турското название.

Така крепостта е спомената ,отново е през XV век ,когато султан Мехмед I се насочил срещу власите и възстановил разрушените от тях крепости Исакча ,Енисала и Гюргево.

Един твърде странен факт е ,че въпреки наличието на средновековен християнски некропол ,в крепостта липсва църква ... дали е въпрос на немарливо отношение на румънските археолози ,или християнските култови сгради са били унищожени през дългите векове татарско и османско владичество ,този важен въпрос засега остава в сферата на средновековните мистерии ...

Има някакъв надпис на един от камъните при портата от юг който не можах да разчета

Библиография:

1.Георги Атанасов,"Добруджанското деспотство" ,Фабер,Велико Търново,2009 год.
2.Иван Божилов,Васил Гюзелев,"История на Добруджа",том 2. "Средновековие" ,Фабер,Велико Търново,2004/5 год.,стр.199 ,273 - 373