Непристъпния страж на Хемус

Крепостта е построена на непристъпен скалист връх в Стара Планина над с. Анево-Сопотско и се вижда идеално от стария подбалкански път София-Бургас.Kрепостта в сегашния си вид е изградена през Втората българска държава и всъщност представлява остатъците от някогашната цитадела на средновековния град, напоследък идентифициран като Копсис ,който се е намирал в подножието на хълма ,и от който в момента има разкрита една църква ,до която всъщност води черния път към крепостта ,ако уцелите табелата де ... снимка нямам ,щото като съм ходил не съм се и замислял ,че ше правя блог и ше пиша дивотии ,та видиш ли мое да ми потрябва ... обещавам ,че вече ще снимам наред ,камък по камък :)


Изобщо с нашата крепост са свързани много повратни събития от средновековната история ,както и съдбите на много драматични фигури които ше разгледаме нататък ...
Областта ,чиито главен град в средните векове е бил най-вероятно Копсис е била феодалнo владениe на цар Смилец/1292-1298/ и братята му Радослав и Войсил.


Смилец e български цар, царувал от 1292до 1298 г. Произхожда от "най-знатния род сред българите" - огромните фамилни феодални владения се простирали вероятно от Сливен до Копсис.
След абдикирането на цар Георги I Тертер, Смилец заема българския престол със съгласието на татарския хан Ногай. След като става цар, започва война с Византия, но претърпява пълен неуспех. Около 1296 г. жени дъщеря си Теодора за рашкия Стефан Дечански.Смъртта му се отнася към ноември 1298 г. и представлява истинска загадка пред българската медиевистика, тъй като както споменава византийския историк Георги Пахимер: ...”след Чака Смилец изчезва” ...

Смилец е женен за дъщеря на византийския севастократор Константин Палеолог, известна в изворите просто като Смилцена (буквално Смилецовица или жената на Смилец).


Севастократор Константин Палеолог, е брат на император Михаил VIII Палеолог, и на Ирина Комнина Ласкарина Врана.
Смилцена се омъжва за Смилец още докато той е просто един средногорски български болярин, резедиращ в крепостта Копсис. През 1292 г. обаче съпругът й става цар на България и свикналата с разкоша на дворците във Византийската столица принцеса, която е била принудена да живее няколко години в една провинциална варварска крепост, отново попада сред дворцов разкош, но този път в българската столица.


След шестте години управление на цар Смилец, Смилцена се оказва на върха на властта, заставайки начело на регентството на малолетния си син Йоан IV Смилец заедно с Крънския деспот Алдимир /Елтимир/. Като ръководител на държавата, тя проявява усет и способност да се ориентира в голямата политика. Главните й усилия през това време са насочени към укрепването на властта на сина й и неутрализирането на останалите претенденти за короната. Тя успява да парира претенциите на главния претендент за царския престол, деспот Алтимир, брат на сваления от Смилец цар Георги I Тертер, като му дава за жена дъщеря си Марина и му връчва управлението на Крънска област. Така Алтимир става един от основните поддръжници на властта на Смилцена и сина й Йоан. С частичен успех се увенчават и усилията на царицата да подобри отношенията със съседното Сръбско кралство, чрез брака на по-малката си дъщеря Теодора Смилец за сръбския престолонаследник Стефан Урош III Дечански.
На Смилцена се приписват и намерения да предаде властта над Българското царство на сръбския крал Стефан Милутин, на когото предложила ръката си.

Йоан Комнин Дука Ангел Врана Палеолог Смилец ... или за по напряко Йоан IV Смилец царува над Българската държава от 1298 до есента на 1299.
През 1300 г. положението на Смилцена и сина й в Търново става несигурно. От изгнание в татарската Златна орда се завръща синът на Георги I Тертер, Теодор Светослав, който пристига с избягалия Чака, сина на убития хан Ногай. Теодор Светослав открито предявява претенциите си като законен наследник на българското царство и през същата година търновските боляри отварят вратите на столицата за него ,естествено “спечелени с дарове”....корупцийка ...
Смилцена и синът и търсят спасение при деспот Алтимир в Крън. Болярите Войсил и Радослав, братята на Смилец,бягат във Византия


Алдимир, или Елтимир е от кумански произход, брат на цар Георги I Тертер и владетел на Крънското деспотство. Истинското звучение на името му, стана известно от открития надгробен надпис на неговия син Иван Драгушин в Полошкия манастир край Кавадарци /Македония/ Там е представена автентичната му куманска форма Алдимир ("нажежено желязо"). Синът на деспот Алдимир - Йоан Драгушин с майка си Марина Смилец са живяли в Сърбия при братовчед си цар Стефан Душан.


Теодор Светослав се възцарява (1300-1322) и си спомня за хората, изпратили го в татарското изгнание. Първо се оправя с татарското отроче Чака и изпраща главата му на новия татарски хан ,с което спечелва благоволението му и избавя страната от зависимостта и към Златната орда ... барабар и с някой териториални придобивки в Северна Добруджа.После осъжда и хвърля от Лобната скала в Търново патриарх Йоаким III за неговата протатарска политика...с това ставаме и комай единствената държава дето си е утрепала патриарха ,а Светослав го признах ... явно и болярите щото изведнъж млъкват и настава ред тишина и единовластие ... какво ли са си мислили ... тоз уби ПАТРИАРХА ... камо ли мене някъф си болярин ... кой знае какво ше ме направи ... я да кротувам ...


Отношенията на царя с деспота на Крън отначало са добри.
През 1302 година болярина Радослав, вторият по старшинство от тримата братя Смилец, Радослав и Войсил е провъзгласен за севастократор от Андроник II Палеолог, и потегля от Солун към България с претенциите за престола.Още в началото на похода му обаче деспот Алдимир разбива византийската армия.Заловеният Радослав е ослепен и върнат обратно в Солун, а пленените тринадесет византийски архонти и са изпратени в Търново.

Из “История” Георги Пахимер:

...”Българският севастократор Радослав бе минал на страната на императора, който го удостои със севастократорското звание. Той бе от най-знатния род между българите (беше роден брат на Смилец). Заедно с мнозина той нападна при Крън почетения с деспотство Елтимир, брата на Тертер, и самата съпруга на Смилец. Малко преди това и сам Смилец беше станал цар на българите по желанието на Ногай след бягството на Тертер. След малко обаче благодарение на роднинството бе предпочетен Светослав пред Чоки. И след Чоки изчезна и Смилец. Тогава именно изпратените от страна на императора от Солун хора на Радослав заедно с велможите на императора нападнаха българите на Елтимир, който владееше самостоятелно при Крън. Елтимир ги победи и като ослепи севастократора, изпрати го на съпругата му при императора, а ромейските велможи проводи на Светослав. Тях именно Светослав задържа и не ги пусна, преди да ги размени с императора срещу баща си Тертер. И така бяха освободени оттук Тертер, а оттам ромейските велможи, на брой тринадесет”...


Повече нищо не е известно за по нататъшната съдба на Радослав, но най-вероятно е той да е умрял в изгнание при брат си Войсил във Византия. Цар Теодор Светослав разменя 13 – сетте архонта за баща си Георги I Тертер, който е пленник във Византия ,а след завръщането си бившия цар е изпратен в неизвестно кой град, където доживял дните си в уединение и разкош, а Теодор Светослав успява да установи контрол над земите на Алтимир, като отначало ,вероятно като награда за верността му ,му дава родовите владения на братята ,от Сливен до Копсис ,но после след конфликт с него ,земите му били отнети ,което принуждава Смилцена и Йоан Смилец да потърсят убежище при роднините си в Константинопол. Във византийската столица бившата царица продължава да се изявява в светските среди, докато синът и се се оттегля в манастир....


Възцаряването на видинския деспот Михаил Асен Шишман вади на сцената малкия брат на цар Смилец – Войсил. Не се знае абсолютно нищо за него по време на царуването на Смилец, както и дали въобще е притежавал някаква титла. При управлението на царица "Смилцена" и малолетния Иван "Смилец" Войсил емигрирал във Византия. През 1302 г. именно той командвал авангарда на византийските войски, победени от цар Теодор Светослав при Скафида, недалеч от дн. Бургас.
... Из “История” на Георги Пахимер
...”Все пак, когато българите се появиха около Созопол, императорът изпрати заедно с мнозина други българина Войсил, който е най-малкият брат на Смилец и Радослав. Той нападна бързо и като внуши голям страх у враговете, веднага обърна в бягство настъпващите българи. Когато преминаваха така безредно през реката Скафида, сполетя ги нещастие – мостът се срути, и така реката и мечът си разделиха нещастниците, като настъпи обикновено избиване. Това поощри българите, които имаха обичай да освобождават невредими пленените с изключение на знатните и големците, така че се случваше да загинат само тези, които се противопоставяха в сражението. Но сега те, понеже нашите претърпяха поражение поради променливата съдба и непостоянния Марс, настъпиха срещу Одрин, грабеха плячка и не се поколебаха да избият мнозина. От това императорът много се наскърби”....


През 1304-1306 г. Войсил бил начело на аланите и т.нар. туркопули (християнизирани турци) срещу каталаните в сраженията на Галиполския полуостров. По-късно го виждаме в Източна Тракия, във времето, когато аланите избягали в България, което станало през 1307 г. Всъщност, по-рано част от тези алани, както стана дума, били командвани от самия Войсил, докато сега те преминали на страната на византийския и лично Войсилов противник цар Теодор Светослав. До 1322 г. отсъстват сведения за българския болярин, но е ясно, че той оставал сред висшите военни на империята. През посочената година, в която вече бушувала гражданската война "на двамата Андрониковци" (1321-1328), Войсил преминал от лагера на Андроник II в онзи на неговия внук Андроник III Палеолог.
Младият Андроник имал свои планове към България, в които Войсил играел важна роля.През 1323 г. Войсил бил вече "деспот на Мизия “Доколкото ситуацията в Търново и страната се отличавала с вътрешни борби и установяването на властта на Михаил III Асен Шишман, Войсил без особени трудности навлязъл в територията на царството. Той овладял, земите между Сливен и Копсис.


...Из “История” на Йоан Кантакузин
...“Войсил, брат на предишния цар на мизите, който бе беглец при ромеите, когато узна за смъртта на царя на мизите, се върна и сам си подчини останалите градове на Мизия от Стилбнос до Копсис, които му се подчиниха доброволно поради племенна общност. Същевременно той извести с пратеници императора, че и той, и съпровождащата го войска ще му бъдат подчинени, и императорът нареди да се нарича деспот на Мизия”....


Приема се, че деспот Войсил създал самостоятелно владение, което да стане плацдарм за атака срещу Търново и царския престол. Войсил се ангажирал и с византийските действия срещу Пловдив. Няма съмнение, че след превземането на града той нямало да бъде даден нему, а върнат на империята, обаче тц ... Пловдив не паднал ...


Известията на Йоан Кантакузин в неговата “История” за обсадата са много интересни ...
....”
Младият император [Андроник III], който бе отгледан от дядо си – императора [Андроник II], като събра войската от Цариград и Тракия, отиде да превземе Филипопол. А когато той дойде там, Войсил го срещна заедно с подчинената си войска, за да започне войната. Те се разположиха на стан около града и го обсадиха, но тъй като вътре имаше достатъчно войска, те нищо не постигнаха, а претърпяха поражение. Защото Тертер едновременно със завземането на Филипопол, като се страхуваше да не би ромеите да го завладеят с внезапно нападение, както и сам бе направил поради малочисления гарнизон, и още повече, че беше на границата между неговите и ромейските владения, той прати да пазят града 1000 конници алани и мизи [българи] и 2000 тежковъоръжени пехотинци, които се считаха за най-добри сред тях. Началник на всичките бил Иван Русина, сръчен и твърде опитен в стратегията. И те, като умря царят им [Георги ІІ Тертер], не изоставиха града, но останаха да го пазят. Тогава обсадени от императора, те никак не излизаха извън вратите, наредени като за сражение, и като залостиха вратите, защищаваха се упорито и нанесоха много вреда на императорската войска. И тъй императорът ги обсажда непрекъснато в продължение на четири месеца, като всекидневно се сражаваше. Когато вече загуби надежда да го превземе, един от германците, специалист по обсадните машини, понеже градът, изглежда, бе удобно разположен за превземане, внуши на императора истинска надежда за превземането му. Той по заповед на императора направи машина. А тя бе такава. На шестнадесет колела съоръжи дървена постройка, която можеше да побере 100 мъже, които трябваше чрез тикане отвътре да движат машината. Отгоре на постройката имало дървена кула с пет площадки, така че във всяка площадка щяло да има по осем души, които щели.да стрелят е латински лъкове, наречени чангри. Те щели със стрелбата си да прогонят хората по стените. Когато машината била направена вече и тежко въоръжените войници, и тия, които трябвало да я движат, били наредени, цялата останала войска с вдигнати знамена и под звука на тръбата се втурнала срещу крепостта. А кулата, раздвижена от хората отвътре, тръгвала, както изглеждало, като че ли се движела сама. Защото никой от намиращите се вътре хора не се виждал отникъде, за да бъде улучен. А когато се доближила на един хвърлей, тези от дървената кула стреляли срещу тия върху стените. А те, като не можели по никакъв начин да противодействат и понеже изстреляните стрели от чангрите силно и лесно прониквали и преминавали през цялото им въоръжение, били наранявани от стрелите, а някои умирали. Като се задържали малко, след това отстъпили, оставяйки стената незащитена. Понеже дървената кула щяла почти да се допре до стената на града, случило се следното нещо. Пред стената на града от старо време бе построена цистерна за събиране на вода. Тя бе покрита с греди и дъски и понеже отгоре имаше натрупана пръст, тя не се виждаше и никой дори от местните жители отдавна не знаеше, че има покрита цистерна. А и гредите издържали колите и каквито тежести минавали по нея. Когато кулата се намирала върху нея, гредите се счупили и тя пропаднала в цистерната. От хората, които били вътре, никой не загинал, но всички оцелели. Филипопол, който се изложил на такава голяма опасност, избягнал завладяването. Защото вътре се окуражили, изкачвали се и се защитавали от стената, а войската на обсадителите престанала да напада”....


На всичкото отгоре деспот Войсил бил сполетян и от истински малшанс - когато Андроник III го очаквал за планираната обсада на Пловдив, дошла вест, че Войсил бил умрял! После се оказало, че той преживял тежко отравяне с гъби, три дни бил в кома и само поради грижите на близките му и някакви силни противоотрови се върнал от "оня свят"... Ето затова не ям гъби ... :)

Ето какво ни казва хрониста Георги Пахимер в”История”
... “Като реши това / да се отправи на поход срещу цар Михаил III Шишман / ,императора заповяда на деспота на мизите Войсил ,който беше наблизо да се върне в земите си и да приготви войската и себе си за сражение....Войсил замина за родината си Копсис да се приготви за сражение а императора сам потегли за Потука да чака там Войсил.Но един човек пристигна и съобщи на разположилия се на лагер император ,че Войсил внезапно умрял.Но изглежда че този човек лъжел и не казвал нищо вярно.След малко пристигна втори ,който съобщи същото ,но и той не заслужаваше доверие.Третият ,който дойде след тях каза че действително умрял и че уж сам видял да го смъкват на носилка от стръмнината в Копсис ,за да бъде погребан.На този повярваха ,понеже беше ромей и свидетелстваше като очевидец.Поради това императорът реши ,че не трябва да се сражава с Михаил.....Намиращите се под командването на Войсил войници които бяха към 3000 не бе сигурно че ще пристигнат след смъртта на Войсил.....Поради това императорът реши да се върне без да се е сражавал.....След осем дни императорът получи писмо в което се съобщаваше че Войсил е жив.Понеже ял гъби сърдечните мускули се били парализирали и в продължение на три дни бил обхванат от тежка летаргия и безчувственост ,така че изглеждало че е умрял.След това близките му си послужили с така наречените противоядия и едвам го върнали към живот” ....


И накрая ... Лишен от подкрепата на съюзника си Андроник се отказал от войната с българите и тези обстоятелства били използвани от Михаил Шишман, който изпратил войските си срещу Войсил здраво укрепен в замъка си Копсис обсаждайки го тук в около година.Принуден да напусне крепостта Войсил избягал в Константинопол.
...” След това Михаил ,царят на мизите изпрати войска, и като го обсади ,притисна здраво Войсил, който владееше Копсис и четири други крепости.В продължение на една година и повече Войсил се съпротивляваше силно във войната ,понеже императорът му помагаше с пари, конница и пехота.След това ,като видя че подчинените му проявяват симпатии към Михаил, поради непрекъснатите нападения и понеже бяха откъснати отвсякъде от продоволствие ,изостави ги и дойде при императора.А те заедно с крепостите се предадоха на Михаил” ...


Последното споменаване за него е през гражданската война във Византия ,в която деспот Войсил воюва на страната на Йоан Кантакузин ,и вече в напреднала възраст, продължавал да води византийски войски в района на Охрид и Костур.


Да не пропуснем и други две значими фигури свързани с Копсис ... това са Марина и Теодора ,бегло споменати по-горе но сега по-подробно ...

Марина е най-голямата дъщеря на българския цар Смилец и съпругата му, Смилцена Палеологина.Най вероятно е родена в Копсис преди баща ѝ да заеме търновския престол, но прекарва детсвото си в Търново. След смъртта на Смилец ,майката на Марина ,Смилцена ,застава начело на регентството на малолетния си син Иван IV Смилец. Главните ѝ усилия през това време са насочени към укрепването на властта на сина ѝ и неутрализирането на останалите претенденти за короната. Основен претендент за царския престол е деспот Алтимир, брат на сваления от Смилец цар Георги I Тертер. За да го привлече на своя страна, Смилцена му предлага ръката на дъщеря си Марина и управлението на Крънска област. Алтимир приема предложението и така Марина става негова съпруга. Алтимир става един от основните поддръжници на властта на Смилцена и сина ѝ Иван. Заедно със съпруга си Марина се установява в средновековния Крън. Марина ражда на Алтимир един син - Иван Драгушин.
През 1304-1305 отношенията между Крънското деспотство и централната власт в Търново се влошават. Теодор Светослав превзема с войски областта, деспотът умира или е убит. Вероятно преследвани от българския цар, Марина Смилец и синът ѝ намират убежище в Константинопол, където по това време се намират майката и братът на деспотицата.
Марина Смилец е силна личност. В това отношение тя прилича на майка си царица Смилцена. Тя вероятно играе съществена роля в политиката на съпруга си Алтимир, а синът й Иван Драгушин е евентуален съперник на цар Теодор Светослав


Теодора пък е по-малката дъщеря на цар Смилец и съпругата му Смилцена Палеологина. Теодора е внучка на византийския севастократор Константин Палеолог.
На 24 август 1299 се състояла сватбата между Теодора и сръбския престолонаследник Стефан Урош III Дечански (1321-1331)
До 1314 г. Теодора Смилец живее в сръбския кралски двор, но след като съпругът ѝ е ослепен в Скопие по заповед на баща си, Стефан Милутин, семейството на българската принцеса и бивша кралица напуска рашките предели и се установява в Константинопол.


След това в началото на 1322 г. тя и децата ѝ се завръщат обратно, завземайки властта. Теодора обаче умира през декември същата година и е погребана в манастира "Св. Стефан" близо до крепостта Звечан при днешна Косовска Митровица. Гробът на Теодора е открит при разкопки в същия манастир. В него са намерени два нейни пръстена, които се съхраняват в Националния музей в Белград.



През 1314, прогонени от Стефан Милутин, в Константинопол пристигат сестрата на Марина, Теодора Смилец, полуслепият ѝ съпруг, Стефан Дечански, и синът им Стефан Душан. Марина вероятно се превръща във финансова и морална опора на семейството на сестра си. Това проличава и от щедростта, с която Стефан Дечански се отнася към Марина и сина ѝ Иван Драгушин, след като през 1321 г. заема отново престола в Сърбия.


От стенописите и надписите на църквата "Свети Георги" в Полошкия манастир край Кавадарци става ясно, че деспотицата и синът ѝ получават обширни земи по река Черна в днешна Македония.Така след възцаряването на зет й деспотицата и семейството на сина ѝ се установяват в Рашкото кралство, където след смъртта на Теодора Смилец ,деспотица Марина и семейството ѝ остават най-близките кръвни роднина по майчина линия на внука на цар Смилец и потомък на Георги I Тертер - Стефан Душан, който, освен че е племенник на Марина, е и женен и за сестрата на Иван Александър - Елена. По-късно Марина се замонашва под името Мария, но продължава да играе активна роля в политическия живот. Тя вероятно взема страната на племенника си Стефан Душан, когато той изпада в немилост пред баща си, който планира да го лиши от престолонаследието в полза на децата си от втория си брак с Мария Палеологина. Вероятно и на тези причини се дължи и фактът, че в споменатите надписи Стефан Душан нарича леля си своя "...истинска майка...", а братовчед си Иван Драгушин- свой "...истински брат..., което потвърждава близките отношения между Стефан Душан и семейството на Марина.


Марина Смилец надживява сина си, чийто гроб е намерен при археологически разкопки в манастира "Свети Георги Полошки". В манастирската църквата деспотицата е изобразена с едно малко момче, син на Иван Драгушин. Деспотица Марина Смилец умира на 7 април 1355 г. и е погребана в Скопие. Част от надгробния паметник на деспотицата е открит през 1852 г. от монаха Гедеон Йосиф и е вграден в стената на скопската църквата "Свети Димитър" . По време на Първата световна война надписът е поставен в Народния археологически музей в София. След продължителни дипломатически преговори и при личното ходатайство на краля на сърби, хървати и словенци Александър I на 28 юли 1925 г. паметникът е върнат в Скопие ...


Използвал съм за публикацията информация от книгите на доц Пламен Павлов “Търновските царици” и “Бунтари и авантюристи в средновековна България”