За съжаление ,в историческите документи няма запазени никакви сведения ,за живота и името на манастира и поради тази причина ще се придържаме към придобилото популярност име на манастира - Аладжа манастир.
Историята на манастира е потънала в легенди ,записани още в края на XIX век от братя Шкорпил ,но както при всички предания и тук историческата истина е потънала в мъгла и недоловима...
Първите писмени сведения ,за манастира се съдържат в третото писмо от България на руснака Виктор Тепляков ,който посещава руините по време на Руско-Турската война през 1829 год.За съжаление и те са без научна стойност ,поради факта ,че интелектуалеца преразказва някакви дочути иманярски легенди./В. Г. Тепляков. "Письма из Болгарии". СПб., 1833, с. 59 /
Кратко описание ни е оставил и Константин Иречек ,който посещава манастира през 1884 год./"Пътувания по България". София, 1974, с. 895
В началото на XX век излизат и още две публикации на Илия Венов /"Аладжа манастир" ,Варна 1909/ ,и на архимандрит Инокентий /"Манастирът "Св.Троица" ,Варна ,1903/ ... В тях авторите ,отново повтарят легенди, предания ,но този път и резултатите от проучванията на братя Шкорпил ...
И това е ... поне докато отнякъде не излезе някой достоверен исторически извор ,за историята и монашеския живот в скалната обител ,ще се доверим на археолозите ,които започват системни проучвания още през 1897 год, когато Карел Шкорпил ,още в първата си публикация ,засягаща скалните манастири по Българските земи ,отделя внимание и на Аладжа манастир ,като прилага и план на разкритите участъци ,в който е картирал манастирската църква и четири от общежителните помещения на комплекса... /"Североизточна България"…., с. 79-83, фиг. 22/
Останалите помещения са били затрупани от свличания на скална маса ,вследствие на ерозийни процеси и земетресения...От изключителна важност за науката в тази публикация обаче ,са оставените описания и скици на стенописите и придружаващите ги надписи ,от които в настоящия момент на първото ниво от манастирския комплекс не е останало нищо ...
Манастирът многократно се посещава от варненския художник Милен Сакъзов. Във Варненския музей се пазят негови акварелни рисунки и репродукции на стенописите които въпреки неточностите могат да дадат известна представа за повредени вече образи ,и за цветовата гама, в която е била изпълнена живописта в манастирските храмове.Едно от пейзажните платна носи важна информация за вече срутените южни зидове ,на първата килия, и криптата западно от параклиса. Това има значение за разкриването на оригиналния интериор и екстериор на паметника... /1,стр.372/
Същинската част на Аладжа манастир е изсечена на трудно достъпна височина (8 – 12 м над околния терен) ,в отвесна варовикова стена, издигаща се на около 3 км западно от морския бряг. Срутвания, предизвикани от земетръси и други природни катаклизми, са отнесли южната стена на църквата и останалите помещения. Именно на братя Шкорпил дължим и намирането на средства за разчистването на затрупаните и недостъпни помещения в източната част от манастира ,както и на параклиса ,намиращ се на второто ниво на комплекса , в който се намират и единствените запазени стенописи от средновековието във Варненска област ... а и като че ли в цяла Североизточна България ... поне аз не знам някъде да има други ,с изключение може би на някой незначителен фрагмент ,търкалящ се в някое прашно музейно хранилище ...
Факта ,че поради природните катаклизми в миналото е срутена цялата южна половина от манастирския комплекс в много голяма степен затруднява пълното реконструиране на плановете, фасадите и подхода към манастира. От запазеното се вижда, че Аладжа манастир има верижно разположение на помещенията, което е и най-удобно за този вид строителство. Предопределено е и от естествените скални кухини, които са улеснявали оформянето на отделенията....
Най-важната сграда в манастирския комплекс е главната манастирска църква ,която заема западната част от първото манастирско ниво...
Католикона на манастира има правоъгълен план с прецизно изсечени под и таван. Размерите му са както следва: Дължина 11,20 м, ширина 5,00–6,75 м, височина 2,10 м. По средата на източната стена, на 1,00 м над пода ,е вдълбана олтарна ниша с размери: шир. 0,98 м, дълб. 0,15 м, вис. 0,92 м. Рамкирана е от двете страни с правоъгълно врязани жлебове, широки 0,14 м и дълбоки 0,06 м.Пред олтарната ниша се е намирала олтарната маса , плътно прилепена към източната стена ,но възстановяването и е невъзможно, понеже е разрушена. На 1,03 м. вляво от олтара и на 1,30 м над пода се намира протезисната ниша. Тя е полукръгла, с размери: ширина 0,67 м, дълб. 0,40 м, вис. 0,85 м.
Вдясно от олтара,вероятно е била изсечен и дяконикон, но при срутването на южната стена на църквата тази ниша е напълно отнесена. Пряко с протезиса се свързва полукръгла конха, оформена върху северната стена на 0,98 м над пода. Размери: шир. 0,70 м, дълб. 0,35 м, вис. 1,12 м. Западно от конхата стената прави две чупки под прав ъгъл, пред които са изсечени скамейки, високи съответно 0,85 и 0,65 м. Следва прекъсване на скамейката на разстояние 3,10м ,и загатване на плитка конха в източната половина на северната стена, вероятно певник.
Следи от подобна конха се долавят и в запазения във височина фрагмент на южната стена на католикона. Навярно това са останки от втория певник. Западно от северния певник, край северната стена, продължава широка 0.50 м скамейка, която обхваща цялото пространство и пред западната стена на височина 0,60 м. Стените на храма са добре подравнени, а на места около олтара и певниците все още се долавят следи от стенописи. Тавана и пода са също така равно изсечени, като изключим стълбището и малката вдлъбнатина около средата на църковния таван с диаметър 0,65 м и височина 0,55 м. която вероятно символизира храмовия купол. Под него, в пода на наоса, е изсечена стълба с 10 стъпала и ширина 0,80 м. ,която преминава през цялата източна половина на помещението. Чрез стълбата се осъществява връзката с долното ,общежително равнище на манастира, където се намират монашеските килии.
Този своеобразен тунел е бил необходим, за да може стълбището да се изведе далеч от олтара, като по този начин се осигурява пространство за нормална църковна служба и безопасно движение из наоса.
Проходът е бил покрит с дървен под, закрепен за жлебовете в края на стълбището. Той извежда през гореспоменатия тунел ,под храмовото пространство ,на долния етаж в коридор с дължина 15,0 м, ширина 1,20 – 1,50 м и височина 2,05 м. Южната стена на коридора е срутена, а край северната са изсечени 6 верижно свързани килии.../1, 374-375
Това са общежителните помещения на манастира.Днес е трудно да си представим живота в тези тесни ,малки „дупки” ,но на средновековния отдаден на бога монах явно не му е било нужно много място ...
В някой от килиите има малки ниши и импровизирани иконостаси ,издълбани плитко в източната им стена ... Вероятно в тях са били поставяни икони.
В края на коридора през врата ,широка 1,10 м, на същото равнище, се влиза в обширно помещение с неправилна форма. Северната стена е много старателно изсечена и се разширява в източна посока ,чрез три чупки. Южната стена е срутена, както навсякъде. Запазена е малка част при вратата (сега изкуствено подсилена с бетонов стълб /консервация made in Bg!!!), върху който във височина е съхранена част от правоъгълен комин.Размерите на помещението са: дълж. 9,80 м, шир. 4,00 – 6,40 м, вис. 2,55 м.В северозападната стена, на 1,00 м над пода, е вдълбана полукръгла ниша с шир. 1,50 м, дълб. 0,60 м, вис. 1,15 м. Източната стена е срутена, но в запазения на известна височина североизточен ъгъл ,се забелязва полукръгла аркирана ниша.Това обширно помещение е било разделено на две части. Преградната дървена стена навярно е преминавала там,където чрез едно стъпало източната половина се снишава с 0,25 м. Вероятно западната половина (където са голямата ниша и комина) е била магерница (манастирска кухня), а източната (по-обширната с малка ниша върху източната стена) е служила за трапезария.../1, стр 376./
Източно от трапезарията, по къса рампа с височина 1,20 м, се достига до помещение, ориентирано изток – запад. Почти цялата южна половина е срутена, но запазеното е достатъчно, за да определим предназначението му. Полукръглата абсида върху източната стена и пряко свързаната с нея конха от север ,предполагат това да е малка триконхална църква-параклис.
Размери: дълж.4,50 м, запазена шир 0,80 м, вис. 2.55м. Олтарната апсида е с 0,75 м по-висока от пода и има размери: шир. 0,95 м, дълб. 0,50 м, вис. 1,85 м. Върху дъното на олтарната ниша ,са вдълбани два реда кръгли дупки с диаметтр 0,06-0,10 м. Пряко свързаната с олтара конха е по-груба, изсечена с размери: шир.1,00 м, дълб. 0,40 м, вис. 1,20 м. Върху северната стена на параклиса, на 1,50 мот северозападния ъгъл, по цялата височина, е вдълбан жлеб, широк 0,26 м.Навярно е служил за прикрепването на преградна стена между притгора и наоса. В източната половина вее още се забелязват почти изличени фрагменти от стенописи.../1,стр.376/
Североизточно от трапезарията, през тесен вход, по три стъпала, се достига до малка площадка, свързана със стълба. Тя отвежда в обширно помещение, разположено на 2,70 м под равнището на трапезарията. Има трапецовидна форма с размери: дълж. 10,80 м, шир. 5,40 м. Таванът е старателно изсечен на две нива, на височина 3,30 м в североизточната и 3,80 м в южната половина. Край източната стена па помещението е изсечена скамейка, висока0,48 м и широка 0,55 м. В пода, под църквицата-параклис са вдълбани две, а край североизточната стена още три гробни камери. Ориентирани са с дългата ос запад – изток, като западните им стени, където се полага главата на покойника, са дъговидно извити. Точните размери на гробовете не могат да се измерят, понеже сега са запълнени с бетон !!!. От запазените им контури по повърхността може да се установи, че дължината им е около 1,90 м, а ширината 0,40 – 0,65 м.
В южната периферия, до самия скален откос, от трапезарията към криптата сега съществуват 11 стъпала, чрез които се осъществява лека и удобна връзка между двете равнища. Местоположението на подобна стълба изглежда твърде нелогично, понеже излиза точно пред двете гробни камери. Освен това повтаря описаното по-горе стълбище, което започва от североизточния ъгъл на трапезарията и извежда в северозападната половина на криптата. Това наглед съществено противоречие се преодолява, ако се вгледаме по-внимателно в някои особености на архитектурния план и вземем предвид някои находки.Първо трябва да се отбележи, че южната стена на криптата е започвала от добре оформения пиластър под църквицата и е достигала до югозападната чупка на помещението при края на скамейката. Това предположение се потвърждава от нарочната обработка на пиластъра ,на следите от жлебовете ,за прикрепване на преградна стена. При това положение извън криптата остават двата южни гроба с трудно обяснимото разположение пред стълбището. Обяснение предлага откритият в единия от тях пръстен-печат, датиран от XVII – XVIII в. /А. Кузев. Прьстени-печати от късното средновековие във Варненския музей. – ИВАД, XII, 1961, с. 83-84, ор. 3; Седми и осми годишен о т ч е т …, с. 11./
Явно през Средновековието, когато манастирът е обитаван, двата южни гроба пред стълбището не са били изсечени. На тяхно място е имало сравнително обширна площадка, през която се е влизало в манастира. Ако съдим по един акварелен пейзаж, тук се е намирал входът към скалната обител ,до началото на XX век. Навярно така е било и през предните столетия, понеже тук разстоянието до терена е най-късо и най-лесно за преодоляване. Впрочем площадката пред входа е изпълнявала още една важна комуникативна функция. От нея е започвал коминообразен отвор с дървена стълба към параклиса със стенописите на втория етаж.
Чрез нея се е осъществявала връзката и с две крайни западни манастирски помещения ,намиращи се източно от комплекса ,и определени от Г.Атанасов като стопански по характер... /1,стр.376-377/
Разположен високо над църквицата за заупокойни молитви, на труднодостъпна височина – над 20 м от терена се намира може би най-интересната сграда в обителта ,а именно малкия манастирски параклис. До него ,както можем да се убедим от картинната възстановка ,се е достигало единствено по дървена стълба, монтирана в коминообразния отвор, започващ от площадката пред криптата ,докато сега достъпа е по удобна стълба.
Наосът на параклиса има квадратен план със страна 2,70 м и височина 1,95 м. Източната и северната стена са изсечени в скалата, а западната и южната са зидани от ломен камък, на бял хоросан, с шир. на зида- 0,50 м. Тавана и пода са добре заравнени. В източната стена е изсечена полуцилиндрична олтарна ниша, която започва от пода, и достига до тавана. Размери: шир. 1,30 м, дълб. 0,85 м. В дъното ѝ на 0,80 м над пода е изсечена олтарна маса, в момента полуразрушена. Входът е по средата на западната стена и има размери: шир. 0,90 м, вис. 1,75 м. В скалата на северната стена е вдълбана голяма елипсовидна ниша с дълж. 2,10 м и шир. 0,88 м.Входът към нея е повдигнат с 0,40 м. Представлява правоъгълна рамка е размери:шир. 0,50 м, вис. 0,80 м. По средата на южната стена има малък прозорец, широк0,30 м и висок 0,20 м.
Поради трудния достъп стенописите в параклиса са сравнително добре запазени и дават възможност за разчитане на иконографските схеми. Върху тях са нанесени множество графити, някои от които датират още от късното средновековие ,например един интересен графит на кораб ,за който ще стане дума по-нататък....
Пред параклиса е оформено голямо правоъгълно пространство с размери: дълж. 10,90 м, шир. 3,50 – 4,10 м, вис. 1,70– 1,90 м. Край северната стена има скамейка за сядане с ширина и височина 0,40 м. Навярно когато манастирът ебил обитаван, това пространство (преградено или в сегашния си вид) е било използвано като притвор на параклиса. Потвърждават го и фрагментите от стенописи по стените и тавана, които в началото на века са били добре запазени и скицирани от К. Шкорпил.../1,стр 378/
„Катакомбите” е условно наименование на скални помещения, разположени в три етажа на около 500 м западно от манастирската църква. След кратък преход по добре проследима пътека ,отиваме до този леко встрани ,но не по-малко интересен обект ,неразделна част от комплекса ...
Първият етаж се състои от 4 помещения, изсечени около коридор, дълъг 4,10 м, в който се влиза от югоизток през правоъгълен вход. Входната врата е широка 1,20 ми висока 1,55 м. Върху лявата и дясната ѝ страна са вдълбани жлебове за закрепване на дървена каса. Вляво от входа, през отвор, широк 1,05 м, се влиза в стая с правоъгълен план и равно изсечени под и таван. Размери: дълж. 3,55 м,шир. 3,10, вис. 1,66– 1,95 м. В югозападния ъгъл на 1,00 м над пода е оформен прозорец, широк 1,00 м, висок 0,95 м и дълбок 1,40 м. Вдясно от входа има втора стая е размери: дълж. 4,00 м, шир. 3,20 м, вис. 1,70 – 2,20 м. В югоизточния ъгъл е изсечен отвор, широк 0,85 м висок 1,05 м и дълбок 2,25 м. Северно, от тази стая се намира трето помещение с правоъгълен план и размери; дълж. 5,05 м.шир. 3,30 м, вис. 1,76 м. В северната стена има малка цепнатина, през която може да се установи връзка с криптата на втория етаж.Четвъртото, най-голямото помещение на първия етаж, се намира срещу входа. Има Г-образен план и размери: дълж. 6,06 м шир. 5, вис. 1,80 – 2,00 м.По средата на северната стена е вдълбана ниша, която започва от пода и е сразмери: шир. 0,75 м, дълб.1,05 м, вис. 1,25 м. По средата на тавана има тесен триъгълен отвор, който достига до голямото помещение на втория етаж.Първият и вторият етаж на комплекса са отделени от скална плоча с дебелина над 1,50 м.
За Съжаление ,в момента първия етаж от Катакомбите е недостъпен ,поради факта че входовете за затворени с предпазни решетки.
Помещенията на втория етаж са само две, свързани чрез тесен коридор.
Западното помещение е ориентирано с дългата, си страна север – юг,с размери: дълж. 7,70 м, шир. 3,60 м, вис. 1,98.-2,30 м. Южната стена е срутена или е била допълнително градена. Това е само предположение, защото тук са извършвани консервационни работи. Те донякъде са заличили първоначалното състояние на катакомбите!!!. Напълно запазените източна, западна и северна стени са разчленени от вертикални жлебове, широки около 0,20 м и дълбоки0,10 м.
Средното разстояние между тях е около 1,00 м. По средата на западната стена преминава естествена цепнатина, която се проследява и върху западната стена на голямото помещение от първия етаж. Тя оформя и триъгълния,отвор между двата етажа, за който стана дума по-горе. Срещу цепнатината, вюжната половина на тавана, има триъгълен отвор 1,50/1,60 м, по който се достига до третия етаж. Върху западната стена,по средата на разстоянието между стената и северозападния ъгъл на помещението, е врязан кръст с раздвоени краища, дълбок 0,04 м Под напречното му рамо са вдълбани две букви. Лявата е А, но дясната трудно се чете. Размери на кръста: вис. 0,49 см,шир. 0,32 см.
От североизточния ъгъл на голямото помещение от втория етаж започва галерия (коридор), ориентирана запад – изток с размери: дълж. 4,10м, шир. 0,80 – 1,20 м, вис. 1,55 м. По нея се достига до правоъгълно помещение с равно изсечени стени и тавани. Това е костница, ориентирана по посоките на света, с размери:дълж. 4,70 м, шир. 2,20 м, вис. 1,77 м.
В пода, по цялата ширина на помещението, са вдълбани 5 успоредни гробни камери, ориентирани изток – запад.Размери: дълж. 1,80 м, шир. 0,60-0,65 м,дълб. 0,60-0,70 м.
Южните две камери са частично повредени от вторичен изкоп, който достига до североизточното (третото) помещение от първия етаж.
По средата на източната стена на криптата с жлеб, дълбок 0,03 м, е врязан кръст е раздвоени краища, висок 0,35 м и широк 0,28 м (обр. 209). В южнатастена е входът е ширина 0,90 м и височина 1,47 м. Той извежда към малка площадка, в: която са вдълбани две гробни камери с дълж. 1,65 м, шир. 0,54м и дълб. 0,62 м.
Третият етаж всъщност е само една грубо изсечена галерия със стръмен наклон. Започва над тавана на голямото помещение от втория етаж, с което,както вече отбелязахме, се свързва с триъгълен отвор. Ориентирана е югозапад – североизток и е с размери: дълж. 7,7 м, шир. 1,80 м, вис. 2,80-3,20 м. Достига до малка площадка, на която се излиза през отвор, широк 3,20 м и висок 2,70 м. Оттук е ставало придвижването до платото над манастира, където се намират развалините на раннвизантиска базилика от V – VI в.
Аладжа манастир е сред малкото скални обители в българските земи,където отчетливо се разграничават основните помещения на общежителния манастир (киновий) – манастирски храм (католикон), параклис, църква за заупокойни молитви (гробищна църква), крипта-костница, кухня (магериица),трапезария, монашески килии, отшелнически килии и сервизни помещения.
Впрочем сред многобройните скални манастири у нас само още два донякъде имат култови, жилищни и стопански помещения – големият Нисовски манастир по р. Русенски Лом и манастирът Алботин до Видин.
Храмът (католиконът) на Аладжа манастир е най-голямото и най-старателно оформено помещение. Той е отделен и повдигнат с едно ниво над останалите части от комплекса , което подчертава доминантното му положение символично ,чрез извисяването му във височина над останалите помещения. Така е и с гробищната църквица и параклиса.
Манастирската църква има традиционния правоъгълен план, в който откриваме всички необходими за нормалното протичане на литургията помещения и детайли – олтарна ниша, олтарна маса, протезис,скамейка за възрастните монаси. Особеност са певниците, характерни предимно за манастирските църкви и смятани за атонска мода. /Н. чанева-Дечевска. Триконхалните църкви от IX-XIV в. по българските земи. – Археология, XII, 4, 1970, с. 8-21; Н. чанева – Дечевска. По въпроса за средновековните трикоихални църкви от манастирски тип на Балканите. – МПК, XI, 1, 1971,с. 10-15/
Докато на Атон и въобще на Балканите певниците са подчертани чрез триконхалната композиция, тук те са едва загатнати. Често в скалните църкви архитектурните особености и детайлите ,присъщи на зиданите храмове ,са само символично маркирани.Така са постъпили и строителите с купола в католикона в Аладжа манастир. Идеята за него тук се носи от малката полуцилиндрична кухина в тавана. Изсечена е точно там, където се издигат куполите на зиданите храмове – при върха на правия ъгъл, сключен между запазения северен певник и олтарната ниша.
Като специфика в плана на католикона е и нишата върху северната стена, пряко свързана с протезиса. Подобни ниши в църковната архитектура на ранносредновековна България (IX-XI в.) почти липсват /Единствената ранносредновековна църква с такава ниша е католиконът на манастира в Патлейна. Не е изключено обаче да е преправка от по-късно време. Вж.:Ст. Бояджиев. Църквата в Патлейна в светлината на нови данни. – Археология, II, 4,1960, с. 23-33/ , докато за периода на Второто българско царство (XII-XIV в.) не са рядко явление. Има ги в църква № 5 на Трапезица, «Св. Димитър» и «Св. Петър и Павел» в Търново, църква № 1 в Червен, църквата в Асеновата крепост, «Св. Никола» в Мелник, в несебърските църкви «Св. Йоан» и «Св. Архангели» и др.../1 ,стр 381-382/
За отбелязване е, че такива ниши в повечето случаи има само върху северните стени на протезисите, докато в диакониконите отсъствуват. Навярно са служили за поставяне на църковна утвар, а тя според каноничните изисквания се съхранява в протезиса.Специално през ХV-ХVII в. в тези ниши, северно от протейзиса са монтират мивки за ритуални измивания. /Н. чанева – Дечевска. Църкви и манастири от Велики Преслав. София, 1980,с. 38; Архимандрит Йона. Учебник но литургика. София, 1950, с. 149/
Затова предположенията са в насока , че се появяват сравнително късно (ХIV-ХV в. ) и се вграждат допълнително в северните стени на вече съществуващи храмове, какъвто може би е случая с католикона на Аладжа манастир./1 ,стр 382/ Не е ясно дали жлебовете върху северната стена и тавана пред олтара са служили за прикрепване на висок иконостас или само за закрепването на колонките и парапета на ниска олтарна преграда.
За прецизно датиране в случая съществено значение имат и стенописите. Те са покривали стените на целия храм, но лесният достъп до тях е решил съдбата им. Само при продължително вглеждане, между многобройните съвременни «графити», в олтара могат да се различат изображения на светци с полиставриони–тук явно е била изобразена традиционната сцена „Поклонение на жертвата” или „Мелизмос” /На пръв поглед рядка иконография ,с Мелизмос в олтарната абсида ,но Вж:Г. Бабиh. Христолошке распре у XII веку и поjава нових сцена у апсидальном декору византиских црква. – Зборник за ликовне уметности. – 12, 1966, с. 27; Б.Чифлянов. Проскомидията. –ГДА, XVII, 1967-1968, с. 364; Е. Бакалова. Бачковската костница, София, 1977, с. 74-75./
За щастие са останали две кратки бележки на К. Шкорпил и едно акварелно копие, които дават още малко сведения за живописта в манастирската църква. Между тях, обаче съществуват противоречия, което налага внимателно и критично ползване. Така например в една от бележките на К. Шкорпил е отбелязано, че върху източната стена на католикона е била изобразена Богородица, благославяща с двете си ръце. /А р х и в на БАН, Ф 165 К, а.е 545, оп. 1, л. 48/
Малко по-късно в статията си Шкорпил е написал, че на същото място (в олтара) се разпознавал образът на Богородица, държаща малко дете (Исус Христос), а от двете ѝ страни били изписани сиглите МР – ΘV (Майка Божия). /К. и X. Шкорпил. Североизточна България…., с. 79/
В скица на К. Шкорпил от началото на века ,образът на Богородица е само загатнат, без да може да се долови иконографският тип, но за сметка на това сиглите са предадени ясно.
Тук обаче е отбелязано, че скиците се отнасят за горната недостъпна църква (параклиса). Още няколко случая на разминаване на текстовете с илюстрациите, при което често се бъркат долната църква (католикона) с горната (параклиса), показват, че те трябва да се ползват внимателно и в никакъв случай като основен източник./1 ,стр.382./
Противоречията в текстовете на двете Шкорпилови бележки за стенописите в католикона са твърде съществени, за да потърсим компромисен вариант. Склонни сме да приемем, че в печатания текст в «Сборник за народни умотворения» авторът е бил по-прецизен в сравнение с черновите бележки, пазени в архива на БАН.
За щастие разполагаме с още един източник – акварелното копие на М. Сакъзов. Тук Богородица е на трон с висока облегалка. Над раменетеѝ под коленете фигурата е заличена. От запазеното се вижда, че Божията майка е облечена в тъмносин хитон и е загърната в лилав мафорий.В скута си, върху дясната страна, държи младенеца, облечен в светъл (златотъкан) хитон и химатий. По периферията на изображението и особено в долната му част се долавя отчетливо долен пласт стенопис. От този долен пласт художникът е видял изписана в светъл тон ръка, държаща книга. Върху книгата, вероятно вторично, е нанесен триредов надпис. На горния ред ясно се чете лигатурно изписаното ПАNW. Под него, на втория ред, е сигурна единствено буквата Н. От третия са запазени буквите М и Е (в лигатура) и N. Най-вероятно е зографисан Христос-Пантократор.
Върху същия картон, вдясно от Богородица, в самостоятелна рамка е направено акварелно копие на архангел. Представен е прав, в пълен фас. Дясната половина, от кръста нагоре, е почти заличена. Облечен е в императорски одежди – син дивитасион, препасан със златотъкан лорос и наметнат с пурпурен плащ.Крилата са сиво-сини, с кафеникави светлосенки, обувките – кафяво-червени, а нимба – златиста. Би могло да се предположи, че тук имаме представена широко разпространената сцена „Богородица с двамата архангели”, в чиято основа лежи представата за Богородица като «царица на света, владетелка на небесата». Това предположение се затруднява от отделните рамки на двете изображения и от това, че архангелът е обърнат не към Богородица, а на другата страна и най-сетне от сходството между скицата на Шкорпил и акварелното копие. На въпросната скица архангелът е поставен не върху източната стена в католикона, а върху стената (най-вероятно северната) на притвора на параклиса от горния етаж на манастира. Вече стана въпрос за несъответствията между изображенията и анотациите на скиците, но въпреки това не можем напълно да ги игнорираме и да поставим е категоричност архангела до Богородица в олтара на католикона . Затова ще се ограничим с коментар на по-сигурния стенопис върху източната стена на храма – „Богородица с младенеца”, а до нея в протейзисната ниша и сега се долавя „Христос в гроба” („Пиета”). Тук наблюдаваме особености, заслужаващи внимание. Първо, вместо обичайната за Одигитрия поза, при която Богородица държи Христос в скута си върху лявата ръка и го придържа с дясната, тук е точно обратното – Христос е върху дясната ръка и е придържан с лявата. Второ, Младенецът е представен в детска, а не в отроческа възраст, за което съдим по дрехите и разголените крачета. Тези две особености са характерни за периода след XII в. и с масово приложение през ХIII-ХIV в./Н. П. Кондаков. Иконография Богоматери, II. Петроград, 1915, с. 250-252, 260,264, 250-252, 260, 264./
Най-важната информация, която ни дава акварелното копие на Богородица с Младенеца, е, че църквата е зографисвана два пъти. Това впрочем може да се установи и сега при внимателно вглеждане в запазените миниатюрни фрагменти стенопис върху източната стена на католикона и по коридора.По прерисуваната от Сакъзов ръка с книга под образа на Богородица съдим,че фигурите от първото изписване са били сравнително по-едри.Понеже изображението е в олтарната апсида, където броят на иконографските сцени е ограничен, предполагаме, че в първия слой стенописи е стоял образът на Христос-Пантакратор, който, ако съдим по положението на ръката, е бил на трон. Възможно е да е бил изобразен сам, а може и като част от композицията „Дейсис”, която както споменахме ,често се рисува в олтарната апсида. Следователно при повторното изписване на храма е сменена една основна сцена в олтара с друга ,което говори за цялостна промяна на концепцията ,за украсата на църквата.Тази промяна може би е свързана и с някаква реконструкция на самата църква, която тогава вероятно е била разширена и дооформена.Най-удобно за тези промени е времето от втората половина на XIV в., което обикновено се свързва с разцвета на исихазма. Може, обаче да е резултат и на намесата на щедър дарител, навярно някой местен аристократ....
Килиите в Аладжа манастир са оформени по традиционния верижен план край дълъг коридор, като за целта са използвани и естествени кухини. Особеност са иконостасите върху източните стени. В тях навярно са били поставяни икони и кандила. Използвани са за всекидневната молитва на монасите, която според манастирските устави е необходимо допълнение към общите литургии и важно условие за постигане на духовно съвършенство./И. Соколов. Состояние монашества Византийской церкви с половинь IX до начала X века (842-1204). Опит церковно-исторического исследования. Казань, 1894,с. 327. Този, както и много други примери опровергават идеята на II. Тулешков, че килийният иконостас се е появил едва в XIX в. Вж. Н. Тулешков. Цит. съч., с. 79/
Първата килия, разположена до самия католикон, е двойно по-голяма от останалите. Предполагаме, че в нея е живял игументът на манастира.
Трапезарията е необходимо помещение за киновийните манастири. Тя носи в себе си дълбок символичен смисъл, чието начало може да се търси в „Тайната вечеря” и общите трапези на ранните християни. Отглас от този палеохристиянски символ през Средновековието са апсидите в трапезариите. Тяхното място не е регламентирано, но най-често, подобно на запазения апсиден фрагмент в Аладжа манастир , са на източната стена. Пред апсидата обикновено сяда игуменът, а самата тя олицетворява «божественото присъствие» в обреда на братската трапеза.При идентифицирането на трапезарията до голяма степен сме улеснени от съседството ѝ с магерницата. Тя, подобно на всички манастирски кухни, е с малки размери, има широк комин и долапи за продукти по стените.
Криптата е на най-ниското равнище на манастира, за да е изолирана от магерницата и трапезарията, жилищните и църковните помещения. Тя се отъждествява лесно по вкопаните в пода гробни камери. Впечатлява фактът, че в същинската средновековна крипта има само три гроба. Вероятно и тук е била въведена практиката след седемгодишен престой в гроб мощите на монасите да се изваждат и полагат в обща гробница. По този начин периодично се освобождават гробни камери и не се налага правенето на нови.
.
Гробищната църква за заупокойни молитви също е сред необходимите култови помещения в манастирите, особено в по-големите. В Аладжа манастир тя е разположена над криптата, което ни улеснява при определяне на предназначението ѝ.
Изграждането на църкви за заупокойни молитви над крипти води началото си от палеохристиянските мартириуми. Произходът и развитието на тази планова схема подробно и изчерпателно е коментирано от А. Грабар. Тук само ще споменем, че същинските църкви-костници се създават в манастирска среда и се налагат в Атон и българските земи през XI – XII в. Най-ранната у нас църква-костница е тази при Бачковския манастир от края на XI в. Традицията продължава през следващите векове, свидетелство за което са църквитегробници в Перник, Бояна, Асенова крепост, Търново – «Св. Четиридесет мъченици». В скалните манастири друго проявление на тази практика не ни е известно. Наистина, скални църкви за заупокойни молитви има още през X – ХI в. в Добруджа – манастирът при Мурфатлар и по Суха река. Църквите и гробните камери (криптите) там, обаче са в съседни помещения на едно и също ниво, пък гробовете са вкопани в пода на самата църква. Явно идеята за разполагането на църквата за заупокойна молитва над криптата в Аладжа манастир е отражение на мода, възприета у нас след XII в./1 ,СТР 385/
По-голямата част от църквицата е срутена, но запазеното е достатъчно,за да твърдим, че е имала триконхален план. Разпространен в Атон и балканските земи, той най-вече се е използвал при изграждането на Гробищни манастирски църкви./Н. чанева – Дечевска. Църковната архитектура, с. 161/
Жлебовете върху северната стена позволяват да твърдим, че е имало обособен притвор, твърде необходим при някои монашески литургии. Следите от мазилка по северната стена пък загатват, че църивицата е била стенописвана. Това бе потвърдено наскоро, защото при консервационни работи бяха разкрити стенописи в олтарната ниша /1 ,стр 386/. Запазени са само в горната половина където се виждат два нимба и сиглите MH ΘV около десния, които несъмнено сочат че е зографисана Богородица. Спорно е кой би могъл да е десния персонаж ,но заупокойния характер на параклиса предполага Арахангел.
Аладжа манастир е близко подобие на зиданите манастири-киновии и чрез обособяване на самостоятелен параклис.Подобни параклиси се появяват в скалното манастирско строителство у нас още през Първото българско царство (IX-XIв.). Традицията продължава и след възстановяването на българската държава, за което свидетелствуват параклисите от скалните манастири в Иваново. Отначало те са безпрестолни култови помещения, но към XIII-XIV в. често се посвещават на някой светия. Отреждат се за второстепенни ежедневни служби или за служби, посветени на техния патрон, докато в католикона се извършват по-важните и празничните литургии.
През периода на Второто българско царство много често тези параклиси се разполагат в манастирските пиргове, като по този начин при бедствия, обсади или нашествия литургиите могат да продължават. Това до голяма степен обяснява изключително трудния достъп до параклиса в Аладжа манастир. До него се е достигало по висока вита стълба в коминообразен отвор. Впрочем, този подход към по-горното равнище се среща и в скалния манастир в м. «Алботин» до Видин, датиран от XIII-XIV в. Въпреки че са твърде отдалечени, тези два скални обители имат твърде много допирни точки в плановата схема, които навярно идват от това, че са обитавани в едно и също време.Параклисът на Аладжа манастир е с наос, близък до квадрат. Притежава обширен притвор – нещо характерно за манастирските църкви. Специфичните условия са наложили и начина на градеж – изсичането в скалата се съчетава със зидарията. По същия начин е изграден и параклисът в скита до Карлуково (XIII-XIV в.)./Л. Мавродинова. Скалните скитове при Карлуково. София, 1985, с. 7. фиг. 18/
Твърде загадъчна в параклиса на Аладжа манастир е нишата в северната стена на наоса. Тя вероятно е била използвана за укриване на манастирски ценности (манастирската каса, църковна утвар, икони, мощи и пр.) при опасност. Това помещение е особено подходящо за подобна цел поради трудния достъп до него и лесната му защитимост. Затрудненият достъп до параклиса е благоприятствувал запазването на стенописите до най-ново време.
Описанието им ще започнем от наоса, където са оцелели върху по-голямата част от тавана, долната част от южнатаѝ част от западната стена. Живописта е в лошо състояние дори в най-запазените ѝ части. В момента е силно изветряла и надраскана с многобройни графити от различно време.
Eдинственото място, където може да се различи цялостна композиция, е таванът. В центъра, в ограничен от геометричен орнамент кръг, е изобразен Христос, седнал на дъга, която се различава трудно. Добре се вижда дясната му ръка, изнесена встрани, вероятно за благослов. Лявата половина на фигурата е напълно заличена. Вдясно от Христос твърде трудно се забелязва един образ, от който се долавят главно нимба и едно крило – тук е бил представен ангел .Такъв ангел е имало вероятно и от симетричната лява страна, но там изображението е напълно унищожено. Фонът в кръга е син – символизиращ небето. Целият кръг се носи от три ангела – един го държи отдолу с вдигнати ръце в поза оранта ,а другите два са го подхванали отстрани .Ангелите са със златисти нимби, обрамчеии с червено-кафява и бяла ивица. Крилата са оцветени в различни нюанси на кафявия цвят. Облечени са в хитони. В трите ъгъла на тавана (на мястото на четвъртия има голяма дупка, но на това място е имало живопис, за което съдим по остатъците от живописен кант в самия ъгъл), в три медалиона са разположени две мъжки и една женска фигура. Женската фигура е с червен мафорий и златиста нимба, а ръцете са молитвено протегнати.
Иконографски този образ наумява Богородица. Това се подкрепя от една твърде неумела скица, направена от Н. Чакалов през 1908. На нея, около несръчно скицирания образ, са изписани буквите МР – ΘV (Божия майка). /1 ,стр 387./
Другите две изображения вероятно представят апостолите Петър и Павел, за което съдим главно по техните иконографски белези.По-добре е запазен образът на апостол Павел – златист нимб, кафяв хитон, високо чело, дълга прошарена брада.
В медалиона, който е стоял на мястото на сегашната дупка, вероятно е бил изобразен Йоан Кръстител, предположение, което ще се опитаме да обосновем по-долу. Приема се, че представената на тавана сцена е Възнесение Христово, във вариант доста различен или по-точно съкратен спрямо класическия. Сцената се разделя на две части. В горната, която най-често се помества в зенита на купола, се изобразява Христос, седнал на дъга и в сияние се възнася, носен от два или повече ангели. С едната си ръка благославя, а в другата понякога държи книга. В долната част се представят Богородица и учудените апостоли и двата ангела, които обясняват случилото се. С промените, които настъпват в църковната архитектура – намаляването на куполите и удължаването на барабаните, тази първоначална композиция се разпада на съответните си части – в купола остава Христос, вече като Пантократор, апостолите минават в тамбура. За първи път така са постъпили навярно зографите в знаменития константинополски културен кръг, и оттогава много църкви из византийското културно пространство на Балканите започват да се изписват по този начин. «Особените» съображения са най-вече от идейно естество – Възнесението остава в купола (или на тавана, когато той липсва), главно в манастирски църкви или на места, където ктиторите искат да подчертаят есхатологичната идея в християнското учение. Така повечето скални църкви в Кападокия и след IX в. продължават да се изписват по старата схема.Има редица такива примери и от Балканския полуостров – например църквата от манастира «Св. Лука» във Фокида (XI в.),в църквата «Св. София» в Солун,в «Св. Апостоли» в Печ (1250 г.),в църквата «Възнесение Господне» в манастира Милешево (1288 г.)и др....Важно е да се отбележи, че подобен пример има и в скалната църквица в Господев дол до Иваново (XII- XIII в.).Посочените специфики и отклонения от класическата схема поставят под въпрос идентифизирането на сцената върху тавана с „Възнесение” и водят на мисълта за „Христос в слава” или т.нар. „Прославление Господа”. Без съмнение обаче тя е допълнена с „Дейсис” включващ Богородица , апостолите Петър и Павел, които представят и останалите апостоли и вероятно Йоан Кръстител, който според нас е бил изписан на мястото на сегашната дупка в тавана.
Дейсисът е композиция, изразяваща застъппичеството за хората пред лицето на Съдията-Вседържител от страна на Богородица, Йоан Кръстител или от други високопоставени лица в небесната йерархия – ангели, архангели, апостоли и пр. В богословски смисъл Дейсисът е съкратено изображение на Страшния съд и не случайно в някои църкви Дейсисът е въведен в самия купол на храма.
Живописта по стените на параклиса е в много по-лошо състояние. По-големи части от нея са запазени само върху южната и западната стена. В долната си част стените са били украсени с орнамент във вид на големи правоъгълници, обрамчени с червено-кафяви и бели линии. Над тях в цял ръст са изобразени фигури на светци с монашеско одеяние – туники и мантии Една от фигурите на южната стена е с по-малък ръст, което е наложено вероятно от това, че е нарисувана под прозорчето. Тя е гола до кръста, с разперени в молитвена поза ръце.
Трудно може да се каже нещо повече за идентификацията на този светец ,но без съмнение е изпостник. Не могат да се разпознаят и останалите светци-отшелници – лицата са повредени, надписите също. Акварелното копие не дава допълнителна информация. Единстнено в една от скиците на К. Шкорпил около нимба на най-източния монах е регистриран надпис „св. Петър” , което навежда на мисълта, че е изобразен св.Петър Атонски. Вдясно от вратата, върху западната стена, се долавя четвърта фигура на светец-отшелник в монашески одежди. Освен това отделни петна живопис личат върху северната стена, а също и в апсидата, но те са твърде маломерни и не дават никаква представа за цялостната стенопис.
Според наблюденията на К. Шкорпил и Н. Чакалов от началото на ХХ век изцяло зографисан е бил и притворът на параклиса. Впрочем и сега по тавана и източната стена са запазени дребни фрагменти стенопис, но по тях иконографски сюжети не могат да се различат. Разполагаме с две окомерни скици на К. Шкорпил, правени въз основа на наблюденията му с бинокъл в началото на века, както и една чернова записка, съхранявана в архива на БАН. /Архив на БАН. Ф 165 К, а. е. 545, оп. 1, л. 48./
Според нея върху тавана на притвора Шкорпил е забелязал апостолите Петър и Павел, а над тях Христос, благославящ с двете си ръце. На втората скица с пояснение Nа stene (на стената) е дадено изображение на един ангел или архангел. Вече стана дума за него, когато коментирахме близостта му с архангела до Богородица върху акварелното копие. Склонни сме да приемем, че в случая текстът и изображението върху скицата не си противоречат и че архангелът е бил изписан в притвора на параклиса – в източния край на северната стена.
Няколко думи за стила и колорита на стенописите в параклиса. Той е зографисван само веднъж – следи от друг живописен пласт не се забелязват.Изпълнени са в темперна техника. Цветовете са плътни, наситени и дори след значителното изветряване правят впечатление с тъмните си, убити и тежки тонове. Ако се доверим на акварелното копие, този колорит е бил характерен и за втория пласт стенописи в католикона. Цветовата гама е доста контрастна –топлите цветове на фигурите и лицата – керемиденочервеио, кафяво, различни оттенъци на охра, контрастират на тъмното синьо. В оригиналния си вид е било почти черно, с което е бил изпълнен фонът зад правите фигури на стената, небето около Христос (малко по- светло), и е съставна част от геометричния орнамент, обрамчващ медалионите. Художникът е бил добър рисувач – пропорции- те са правилни, фигурите обемни, лицата, доколкото може да се съди при сегашното състояние на стенописите – изразителни. Особенно характерни са изсветляванията, изпълнени с бяло, чрез които художникът се е опитал да постигне релефност на изображенията. Особена сполука представлява изображението на ангела, който държи медалиона с Христос отдолу.
Той го подпира с двете си ръце, подобно на антична кариатида и от него лъха сила, увереност и спокойствие. Наред с всичко това трябва да се отбележи и известна статичност на изображенията. Всички фигури са като застинали, липсва движение. Дори ангелите, които, летейки, носят сиянието с Христос, са застинали и само го държат.
Всичко това обаче не е резултат на неумение, а на концепция. Въз основа на всичко казано дотук – колорит, стил, паралели, колкото и относителни да са те, – смятаме, че стенописите от параклиса могат да бъдат датирани към втората половина на XIV в.
Отношение към датата на стенописите, параклиса, а следователно и на манастира, има и една рисунка-графит, врязана върху южната половина на тавана на параклиса, където светлината от прозорчето е най-силна. С тънко острие е нарисуван кораб в ход наляво, с размери: дълж. 0,29 м и вис.0,23 м. Корпусът е масивен, заоблен и защрихован с успоредни линии, които загатват обшивката. Носът и кърмата са силноиздигнати над палубата и наподобяват крепост. Показани са и три мачти с такелаж. Средната носи на върха масивен кош – наблюдателница. Задната мачта (артимон) е над кърмата и носи голямо триъгълно платно и развят флаг на върха си.
/1.Вж:Д. Овчаров. Български средновековни рисунки-графити. София, 1982, с. 120-121, табл. СХVI, СХVП.
2. В.ж:Н. Овчаров. Рисунките-графити от «Имарет джамия» в Пловдив като извор за историята на средновековието през XV в. (= Разкопки и проучвания, XVIII). София,1987, с. 40, табл. IV8,10; Х 39-41; ХVШ8.
3.Вж: А. И. Романчук, М.Я.Быков. Рисунки средневековьх кораблей из крепости Каламита. – ВВр. 42, 1981, с. 143–149, рис. 1-8/
Големият обем, заобленият корпус, високо вдигнатите над борда остър нос и кърма, наличието на три мачти, коша над гротмачтата и особено триъгълното латинско платно за бързо маневриране са най-характерните особености на типа кораб, наречен карака./Н. Овчаров. Цит. съч., с. 39-40, рис. 29-33/
Караките се появяват най-рано в Генуа през XIV в., но получават най-голямо разпространение през XV в., когато се използват и във Венеция и Испания./Е. Аngelucoi, A. Cucari. Encyclopedie des navires. Paris, 1979, p. 47/
Именно към XIV-XV в. се датира караката от генуезката крепост Каламата (Инкерман), която твърде наподобява рисунката от Аладжа манастир./1, стр 391и стр 398/
През XV в. са рисувани караките и в пловдивската Имарет джамия.//Н. Овчаров. Цит. съч., с. 40/ Не е изключено авторът на рисунката за да отрази толкова много подробности ,да е наблюдавал кораби-караки ,което при близостта на морския бряг никак не е изключено
Отшелническите килии са изолирани от общежителното монашеско всекидневие, но анахоретите навярно са били свързани със скалния манастир. Уставите от XI-XII в. са регламентирали в общи линии статута на подобни отшелници. Манастирското братство е имало право да удовлетворява стремежа към пълно съвършенство и единение е бога, като разрешава на монасите да се уединяват. Броят на отшелниците бил чисто вътрешноманастирски проблем..../И. Соколов. Цит. съч., с. 313-314; R. Janin. Le monasticium byzantine au Moyen Age: commende et typica (X-e-XIV-e siècle). – REB, 22, 1964. р. 7, 31
Така например според уставите на атонските манастири «Св. Христодул» и «Св. Атанасий» допустимият брой анахорети бил съответно 12 и 5, а в манастира на Нил Росарийски ограничения изобщо нямало.../И. Соколов. Цит. съч., с. 227, 314; R. Janin. Op.cit. p. 31-32
Засега можем да твърдим, че към братството на Аладжа манастир са се числили и двама отшелници, които са обитавали двете уединени килии. В тях, според установената практика през XII-XIV в., отшелниците пребивават от понеделник до петък. В събота или в навечерието на големи църковни празници те отиват в киновия, където участвуват в тържествените литургии и споделят общите трапези. В неделя вечерта със запас от храна за една седмица и материал, за ръкоделие те се завръщат в усамотените си килии.... /И. Соколов. Цит. съч., с. 314/
Най-сериозни затруднения имаме при определяне предназначението и датировката на скалните помещения на запад от манастира–т.нар. «Катакомби».
При археологическите проучвания през 60-те години са открити множество фрагменти битова керамика, които се датират най-о6що IV-VI в. и XII-XIV в. Сред по-ценните находки е фрагментираната стъклена чаша, реконструирана и определена от Ал. Минчев на издължено полусферично тяло с леко разширено устие и отрязан (шлифовън) ръб. Дъното е полукръгло. Тялото е покрито с кръгли полусферични орнаменти, свързани със сложна мрежа от пресичащи се линии. Изработена е от виненочервено стъкло. Първоизточникът на тази форма е в ателиетата на Изтока (Сирия), но след IV в. се произвеждат и по Черноморието.../А. Минчев. Антично стъкло от Западното Черноморие (I-VI в.). II. Чаши. –ИНМВ, 24, 1988, с. 48, 57/
Тези чаши се използват най-често за кандила или части от поликандилариуми. Впрочем при разкопките в Катакомбите са открити железни сегменти с верижки и от кандило или поликандилариум. Това са метални ленти с верижки, които серазклоняват в три посоки. В края им се закрепва кръглото тяло на поликандилариум с източниците на светлина или чашката на единична кандилница. При възстановката на кандилницата от Катакомбите сме улеснени от много близък по форма и конструкция поликандилариум, съхраняван в Британския музей и единичен кандилиум, открит в Кайро,които са датирани към VI-VII в. /О. Dalton. Bizantine Art and Archaeоlogi. New York, 1961, p. 564, pg. 41, 42/
Реконструкцията на последния е особено ценна за нас, понеже металните сегменти, верижките и чашката твърде наподобяват чашката и металната конструкция от Аладжа манастир. Тези находки, както и няколко монети на Юстиниан I (527-565 г.) показват, че помещенията са съществували и са били използвани още през ранновизантийската епоха. Във връзка с това трябва да се има предвид, че на платото над манастира има внушителна трикорабна базилика от V-VI в./А. Минчев. Ранното християнство в Одесос и околностите му. – ИНМВ, 22,1986, с. 40, бел. 50/
Впрочем коридорът от третия етаж на «Катакомбите» отвежда именно към базиликата. Към ранновизантийско време отнасяме и двата кръста, вдълбани върху стените на двете отделения от втория етаж . Кръстове с подобна форма се появяват в североизточните български земи най-рано към средата па IV в., но имат голямо разпространение и в годините на Първото българско царство – IX-XI в./Е. Мусакова. Към въпроса за възприемането на християнската символика в старобългарската култура. – Археология, XXIX, 2, 1987, с. 13 сл./
В случая обаче датировката може да се прецизира благодарение на врязаните букви в долните междурамия на кръстовете. Алфата – А, първата буква, е сигурна, а последната е предполагаема. Това съчетаване на христовия кръст с А и Ω се появява и масово разпространява в християнския свят между IV и VI в. /А и Ω са гравирани върху пръстен от II в., открит в некропола на Одесос. Вж:А. Минчев Гроб с богат инвентар от римския некропол на Одесос. – ИНМВ, 17(32),1981, с. 69. Утвърждаването на кръста, респективно кръст с А и Ω, в християнското изкуство става след средата на IV в. Вж: I. Schwarz-Winklofer, Н. Вiedermann. Das Вuch der Zeicehen und Symboll. Graz, 1975, S.86, N. 340-342; P. Diaconu. I.Barneа, Arta crestina in Romania, vol: I, II. – Pontica, XIV, 1981, p. 374 (Recenzie)./ Смисълът е: Аз (Христос) съм първият и последният, началото и краят./1 ,стр 393/
Отсъствието на всякакви археологически материали от и около манастира от епохата на Първото българско царство е още един аргумент да отнесем изображенията на кръстове в катакомбите към IV-VI в.При сегашното състояние на проучванията на скалните манастири по Черноморието в «Катакомбите» до Аладжа манастир има най-сигурни факти за живот от ранновизантийския период./Северно от Аладжа манастир, до с. Тюленово и с. Камен бряг, Каварненско,има скални бители със следи от живот през ранновизантийската епоха. В тях се откриват и кръстове-графити подобни на тези от Аладжа манастир. Вж:Г. Атанасов. Няколко скални манастири в Южна Добруджа. – ИНМВ, 25,1989
Това още повече ни затруднява при определянето на функционалното им предназначение. На пръв поглед липсва и добре изразена в архитектурно отношение скална църква. В обширното помещение на първия етаж обаче има старателно изсечена кръгла абсида, но тя е по средата на северната стена. Наистина в раннохристиянските молитвени домове мястото на олтара, респективно на абсидата; не е точно фиксирано, въпреки че се предпочита източната ориентация. Но дори до V-VI в. те не винаги са оформени върху източните стени на храмовете./I. Barnea. Le christianisme de premiers six siecles au nord du Bas-Danube a la lumiere des sources literaires et des decouverts archeologiques.- In : Miscellаnea Bulgarica, 5.Wien, 1987, p. 244-246/
При все това се въздържаме да твърдим, че обширното помещение на първия етаж е служило за църква. Още повече, че е неясен първоначалният план на катакомбите както поради срутвания и консервационни работи, така и защото тук има живот (вероятно и препревки) през XII-XIV в. Подобни подземни помещения, както е известно, са твърде предпочитани за местоживелища на старохристиянските братства./М. Sim on. La civilization de l antiquite et le christianisme. Paris, 1972. p. 347, р. 347.Подобни подземни помещения има и около други ранновизантийски базилики у нас.Вж: Н. Танева, и. Крайев. Разкопки при с. Воден, Ямболски окръг. – В: Археологически открития и разкопки през 1986 г. Разград, 1987, с. 266-267
По този повод допускаме две възможности. Първо – «Катакомбите» са дело на ранни християни от Одесос, потърсили безопасен приют в тази усамотена местност по време на гоненията срещу тях през III-IV в. По-късно, с триумфа на християнството през V-VI в., наблизо е била издигната голяма базилика, като се е отчитала раннохристиянската слава на това място.
Второ – «Катакомбите» са били изсечени заедно с базиликата към V-VI в. като помощни култови помещения (крипти и пр.). Тази практика не е прецедент, имайки предвид подобни подземни съоръжения в базиликата до с. Воден, Ямболско....една твърде интересна църква ,на която трябва да се отдели и специално внимание ,но в някоя друга отделна тема....
Близостта на Аладжа манастир до «Катакомбите» и базиликата върху платото съвсем естествено поставя въпроса за възможността и той да е бил създаден през ранновизантийската епоха (IV-VI в.).В случая обаче отсъствуват всякакви археологически факти, които да подкрепят подобна хипотеза. Литургичните особености, отразени във вътрешната архитектура на църквите, стенописите, отсъствието на общежителни спални, така характерни за ранните манастири, определят датировката след XIІ в....
Според масовия археологически материал животът в «Катакомбите», базиликата и близкото до нея селище върху платото прекъсва към VI-VІІ в., което може да се свърже с нахлуването на славяните и прабългарите в земите между Дунава и Балкана. В района на манастира няма следи от трайно обитаване в годините на Първото българско царство (VII-XI в.). Трудно е да се установи кога отново се е възродил животът в този стар християнски център, т. е. кога е построен Аладжа манастир. Известно е, че след падането на България под византийска власт някои от ранновизантийскйте крепости, напуснати през VI- VII в., са били възстановени. Тук ще припомним, че Константин Багрянородни знаел много стари църкви в Скития (Добруджа), разрушени от варварите./Д. Цухлев. История на българската църква, I. София, 1910, с. 38./
Навярно византийската администрация в края на X-XI в. е заварила рушевините на някои ранновизаптийски църкви, крепости и чрез възстановяването им е демонстрирала реставрацията на статуквото в земите на юг от Дунав.
Най-ранният факт от средновековния период е намереното в района на манастира съкровище с монети на Комнините от XII в.Това обаче не е достатъчно, за да определим долната граница на живота в обителта през средновековието. Много от керамичните фрагменти в подножието на скалите и «Катакомбите» са от периода XIII-XIV в., по и те не могат да прецизират началната дата. Засега най-общо я определяме към XII-XIII в. /1, стр.394/
Първите монаси навярно са били привлечени от гористата и уединена местност, водоизточника и естествените скални кухини, както и от мекия варовик, които създават условия за изсичането на скален манастир. Възможно е от значение за този избор да са били и раннохристиянските катакомби. Такива места винаги са били особено привлекателни за християните и най-вече за монасите. Още повече, че помещенията тук са били запазени и е могло да бъдат преизползвани. Това се потвърди и от разкопките в «Катакомбите», където заедно с ранновизантийскйте (IV-VI в.) се откриха и керамични фрагменти от XII-XIV в., а в района и монети на цар Иван Александър ,съхранявани в колекцията на Варненския музей.Не е ясно за какво са преизползвани катакомбите през периода на Възстановеното българско царство. Възможно е да са ползвани за монашески килии и да са оформяли скит към манастира. Не е изключено предвид големите им размери, да са преустроени като манастирски складове. По стените на голямото сухо помещение на втория етаж има дълбоко вдълбани жлебове. В тях могат да се закрепят талпи и така да се оформят прегради за съхраняване на жито или други храни. За изграждането на житници към манастирите, включително в скалните, свидетелствува старобългарски епиграфски паметник./1, стр 394/ ,/К. Константинов. Цит. съч., с. 21-22./
Криптата на втория етаж е единственото отделение тук, чието предназначение е ясно. Датировката е несигурна IV-VI в., XII-XIV в. или и през двата периода.
Прави впечатление, че цялото пространство в и пред криптата е запълнено с гробове. Същевременно в средновековната крипта на манастира има само три гроба. При това положение се очертават няколко възможности за датировката и използването на криптата в «Катакомбите». Първата е криптата да е изсечена още през ранно-византийския период и евентуално да е преизползвана през средновековието. Втората възможност е криптата да е оформена и ползвана в един по-ранен етап от живота на Аладжа манастир. Чак след запълванетоѝ да се е пристъпило към изсичането на крипта в самия манастир. През втората половина на XIV в., с въвеждането на общите манастирски костници, вдълбаването на гробни камери в скалния под е преустановено и са преизползвани наличните в криптите на «Катакомбите» и манастира. /1 ,стр.394-395/
Склонни сме да свържем замирането на живота в Аладжа манастир с падането на Добруджанското деспотство и Варна под османска власт. Възможно е то да е свързано с верския фанатизъм на завоевателите, но е допустимо и постепенното разпадане на братството в условията на несигурност. Дори отделни монаси да са се приютявали и живели в скалиста обител, това не значи, че киновият е функционирал. Върху стенописите са нанесени множество «графити», има следи от силни пожари и поругаване образите на светиите. Корабът-графит от края на XIV-XV в., издраскан върху Възнесението в параклиса, показва, че съзнателните повреди на стенописите са започнали твърде рано. При нормален и непрекъснат манастирски живот това едва ли е възможно. Местното християнско население обаче е знаело и почитало това място. Не е изключено в първите векове на робството манастирският храм да е използван за черкуване на миряни. Тази практика е извикана на живот от разрушаването на селищните църкви и сравнителната запазеност на скалните, които се намират на по-закътани места.Най-сериозното потвърждение за живота в Аладжа манастир в годините на османското господство е намереният в едната от външните гробни камери сребърен пръстен от XVII-XVIII в., върху който с гръцки букви е гравирано българското име Янчо Драгнев.../А. Кузев. Цит. съч., с. 83-84/
Накрая и нещо ,за името на манастира.... Народното название Аладжа манастир идва от запазените стенописи, чийто колорит – пъстрота, са запазени до ново време. На турски «аладжа» се превежда именно «шарен», «пъстър».В края на миналия век К. Шкорпил е записал едно предание, според което манастирът се е наричал «Св. Спас»./Архив на БАН. Ф. 165Н, оп. 1, а.е. 545, л. 4/
Напълно възможно е това да е бил патронът на манастирската църква (католикона), като се има предвид, че параклисът е посветен на Възнесение Христово – близък по идея сюжет. Сегашното име на манастира – «Св. Троица» навярно е дадено в ново време.../1. стр.395/
На фона на документираните скални манастири в Средновековна България през ХIII-ХIV в., Алджа манастир изпъква със своята големина, композиция (единственият, в който виждаме всички помещения характерни за киновиалните обители) и живописна украса. В тази насока неговите аналози са единствено Алботинския манастир до Видин и Ивановските скални манастири „св. Арх. Михаил” и „Св. Богородица”, изсечени и стенописани с волните изживления на българските царе Иван Асен II (1218-1241) и Иван Александър (1331-1371). Действително са необходими значителни за епохата средства и ресурси да се оформи в скалата такъв голям комплекс и да се зографисат и трите скални църкви на манастира до Варна. Това определено не е във възможностите на монашеското братство и местното население, което предполага „външна” намеса на спомоществователи с големи възможности. През ХIV в. по Добруджанското черноморие такива се явяват добруджанските господари (архонти, деспоти) и варненските митрополити. Най-вероятно те ще са съдействали да се разшири и украси манастирът-киновий, съпоставим със скалите обители на търновските царе и патриарси в района на Иваново...
1.Атанасов Георги. „Добруджанското деспотство, КЪМ ПОЛИТИЧЕСКАТА, ЦЪРКОВНАТА,И КУЛТУРНАТА ИСТОРИЯ НА ДОБРУДЖА ПРЕЗ ХІV ВЕК ,Скалния манастир до гр.Варна ,Велико Търново, 2009 ,изд.Фабер, 2009
2.Атанасов Георги ,"Ранносредновековни скални църкви и манастири в Южна Добруджа" ,сп."Археология" ,кн.3, 1991 год, стр 33-43.
Браво Ангеле! Най доброто, което съм чел за това място.
ОтговорИзтриване